Можеш ли да пазиш тайна?

Аз всъщност се разбирам добре с Джемима. Така де, донякъде. Дразни ме само това, че тя започва всяко свое изречение с: „Ако искаш огромен диамант на пръста си“, „Ако искаш да живееш в баровски квартал“ и „Ако искаш да се прочуеш с фантастично изисканите вечери, на които си домакиня“.

Добре де, нямам нищо против да се прочуя с фантастично изисканите вечери, на които съм домакиня. Само че, да си призная, точно сега това не ми е приоритет.

И още нещо. Представата на Джемима за фантастично изискани вечери, на които е домакиня, е да покани куп свои богати приятели, да накачули апартамента с разни премигващи лампички и какви ли не дрънкулки, да поръча на фирма за катеринг да й доставят сума ти изискани и екзотични блюда, а после да разправя на гостите си, че ги е сготвила сама, да отпрати съквартирантките си (мен и Лиси) на кино за цялата вечер и да изглежда дълбоко обидена, ако в полунощ те най-сетне дръзнат да се промъкнат на пръсти в дома си и да влязат в кухнята да си сварят горещ шоколад.

— И аз го направих този тест — заявява Джемима и взема розовата си чантичка на „Луи Вюитон“.

Тази чантичка й е подарък от баща й, който й я купи, когато Джемима скъса с един мъж след третата им среща — явно е предполагал, че сърцето й е разбито.

Какво пък, може и наистина да беше разбито — мъжът имаше огромна яхта все пак.

— И колко точки събра? — пита Лиси.

— Осемдесет и девет — отговаря небрежно Джемима, докато се пръска обилно с парфюм, отмята дългата си руса коса и доволно се усмихва на себе си в огледалото. — Какво чувам, Ема, с Конър ще живеете заедно, а?

Зяпвам я изумено.

— Откъде знаеш?

— Е, казаха ми. Тази сутрин Андрю се обадил на Рупис да се уговорят за крикет и между другото му споменал, че Конър ще се изнася от апартамента, за да живее с теб.

— Ама наистина ли, Ема? — пита Лиси невярващо, — Защо не си ми казала досега?

— Снощи го решихме. Канех се да ти кажа, често, ама се заговорихме за статията и… Не е ли страхотно?

— Кофти ход, Ема — поклаща неодобрително глава Джемима. — Много лоша тактика.

— Тактика ли? — врътва очи Лиси. — Каква тактика, за Бога?! Тук става въпрос за връзка, а не за игра на шах, Джемима!

— Връзката е игра на шах — сопва се Джемима, докато си слага спирала на миглите. — Мама казва, че една жена винаги трябва да мисли няколко хода напред. И да планира внимателно стратегията си. Един погрешен ход и си загубена.

— Глупости! — заявява Лиси предизвикателно. — За да има връзка, не са нужни тактики и стратегии, а еднакъв начин на мислене. Това е среща на две сродни души.

— Да бе, да, сродни души! — изсумтява Джемима пренебрежително. После ме поглежда и добавя назидателно: — Не забравяй, Ема, ако искаш огромен диамант на пръста си, не се нанасяй да живееш с Конър.

При тези думи очите на Джемима инстинктивно се извъртат към фотографията върху полицата над камината — на нея тя се запознава с принц Уилям на някакъв благотворителен поло мач.

— Все още си мечтаем за кралското височество, а, Джемима? - подхвърля ехидно Лиси. — Я ми припомни той колко десетилетия беше по-млад от теб, че съм забравила?

— Не се прави на глупачка, Лиси! — озъбва й се Джемима, като се изчервява. — Понякога се държиш ужасно детински.

— Все едно, аз изобщо не искам диамант на пръста си, пък било то и огромен — прекъсвам ги троснато.

Джемима ме поглежда и вдига перфектно очертаните си като дъги вежди, сякаш иска да каже: „Ех, ти, бедна, невежа глупачко!“

— Между впрочем — възкликва изведнъж тя, като взема чантичката си, — някоя от вас да е обличала джемпъра ми от „Джоузеф“?

За част от секундата се споглеждаме мълчаливо.

— Не — заявявам аз най-невинно.

— Дори не знам за кой джемпър става дума — свива рамене Лиси.

Старая се да не поглеждам към Лиси. Сигурна съм, че преди вечеря я видях да излиза облечена точно в този джемпър.

Сините очи на Джемима пробягват по лицата ни като радар.

— Защото, както знаете, моите ръце са много слаби и изящни — натъртва тя, — така че не искам ръкавите му да бъдат разтегнати. И не си въобразявайте, че няма да забележа дали е носен. Ще забележа. Чао.

В мига когато излиза, двете с Лиси се споглеждаме.

— Мамка му! — възкликва Лиси. — Забравих проклетия й джемпър в службата. Както и да е, ще го прибера в понеделник — свива рамене тя и отново се зачита в списанието.

Добре де, истината е, че ние и двете от време на време обличаме по някоя дрешка на Джемима. Без да питаме. В наша защита обаче ще кажа, че тя има страшно много дрехи — и до този момент никога не ни е излавяла. Пък и според Лиси основно човешко правило е съквартирантките да могат да си заемат дрехите една на друга. Тя казва, че на практика това си е част от Английската конституция, макар и не записана на хартия.

— Все едно — добавя Лиси, — Джемима ми е длъжница заради онова писмо до общината, което й написах, за да оправдае неплатените си билети за паркинг. Тя дори едно благодаря не ми каза тогава. — Лиси вдига поглед от статията за Никол Кидман и пита: — Какво ще правиш следобеда? Искаш ли да отидем на кино?