Можеш ли да пазиш тайна?

— Не мога — отвръщам със съжаление. — Днес е семейното събиране за рождения ден на мама.

— О, вярно, забравих — казва Лиси, прави съчувствена физиономия и добавя: — Ами късмет тогава. Надявам се всичко да мине добре.

Лиси е единственият човек на света, който има представа как ме карат да се чувствам посещенията при родителите ми. Но дори тя не знае всичко докрай.

IV

Докато пътувам с влака към дома на родителите ми, вземам твърдо решение този път срещата ни да протече различно и много по-добре. Преди няколко дни гледах по телевизията токшоуто на Синди Блейн, чиято тема този път беше откриването и сближаването на отдавна отчуждени една от друга майки и дъщери — и показаните срещи бяха толкова покъртителни, че много скоро вече се обливах в сълзи. В края на предаването Синди каза няколко заключителни думи за това колко е лесно да приемем родителите и особено майка си за даденост и да не се съобразяваме с тях, но че би трябвало да ги ценим и зачитаме, защото те са ни дали живот. И аз изведнъж се почувствах някак просветлена.

И така, ето какво съм решила твърдо за днешния ден:

Няма:

— да допусна семейството ми да ме изнерви и потисне;

— да ревнувам от Кери, нито да позволя съпругът й Нев да ме вбеси;

— да си гледам през пет минути часовника и да се чудя кога най-скоро мога да си тръгна.

Ще:

— оставам спокойна и изпълнена е обич към тях, като помня, че всички ние сме свещени брънки от вечния кръговрат на живота;

(И това го чух в токшоуто на Синди Блейн.)

Допреди време мама и татко живееха в Туикънхам, където и израснах. После обаче се преместиха извън Лондон, в едно малко селце в Хемшир. Пристигам в къщата им броени минути след дванадесет и заварвам мама в кухнята, заедно с Кери. Братовчедка ми и съпругът й Нев също се изнесоха от Лондон и сега живеят в едно селце на пет минути с кола от мама и татко, така че непрекъснато се виждат с тях.

Усещам обичайното свиване на сърцето, когато ги забелязвам двете да стоят една до друга пред готварската печка. Много повече приличат на майка и дъщеря, отколкото на леля и племенница. Имат една и съща къса прическа — въпреки че косата на Кери е е повече руси кичури, отколкото тази на мама, — и двете са облечени в ярки на цвят блузи, които щедро разкриват деколтета с великолепен тен. И двете се смеят. Забелязвам на шкафа до печката бутилка бяло вино, вече преполовена.

— Честит рожден ден! — прегръщам сърдечно мама.

Поглеждам под око красиво опакования пакет на кухненската маса и усещам тръпка на вълнуващо нетърпение. Моят подарък за мама е възможно най-страхотният на света! Горя от желание колкото се може до-скоро да й го връча!

— Здрасти! — подхвърля Кери и се извръща леко към мен. Очите й са силно гримирани, а на врата й виси диамантен кръст, който не съм виждала никога преди. При всяка поредна среща с Кери тя е с някое ново бижу, все по-скъпо и по-скъпо.

— Радвам се да те видя, Ема! Много рядко идваш насам — бодва ме братовчедка ми, но веднага добавя: — Липсваш ни. Нали, леличко Рейчъл?

— Определено ни липсваш — казва мама и ме притиска силно до гърдите си.

— Дай да ти окача палтото — предлага Кери, докато пъха в хладилника бутилката шампанско, която съм донесла. — Да ти сипя ли чаша вино?

Ето, всеки път ми говори така. Сякаш съм гостенка. Няма значение. Няма да се ядосвам и потискам от това! Ще помня, че сме свещени брънки от вечния кръговрат на живота.

— Не се притеснявай — отговарям, като се старая да звуча мило, — сама ще се оправя.

Отварям шкафа над мивката, където открай време стоят чашите, но виждам пред себе си консерви с домати.

— Чашите са ей там — посочва Кери към другия край на кухнята. — Пренаредихме всички шкафове! Сега нещата са организирани много по-рационално и удобно.

— О, ясно. Благодаря. — Поемам чашата, която ми е напълнила, и отпивам глътка вино. — Мога ли да ви помогна с нещо?

— Няма с какво, струва ми се… — отговаря Кери, като оглежда критично кухнята. — Всичко е почти напълно готово. И тогава попитах Илейн — обръща се тя към мама, продължавайки разговора, който явно бях прекъснала с появата си — откъде си е купила обувките. И тя каза, че от „Марк енд Спенсър“! Не можах да повярвам на ушите си!

— Коя е Илейн? — попитах, за да се включа в разговора им.

— Не я познаваш, тя е от клуба ни по голф — подхвърля ми небрежно Кери.

Навремето мама не играеше голф. Когато обаче се преместиха в Хемшир, двете с Кери се записаха заедно в клуба. И сега непрекъснато слушам за мачове по голф, за вечери в клуба по голф и за безкрайни купони с приятели от клуба по голф.