Можеш ли да пазиш тайна?

— Дядо! Трябва все пак да изхвърлиш някои от тези неща — възкликвам, като се опитвам да не се разсмея. — За какво са ти например всички тези изрезки от стари вестници? Ами това пък какво е? — питам, като се присягам през изрезките и измъквам старо йо-йо. Положително е за боклука.

— Йо-йото на Джим. — Дядо посяга да го вземе от ръката ми, а очите му се навлажняват. — Добрият стар Джим.

— Кой беше Джим? — питам озадачено. Никога преди не съм го чувала да споменава това име. — Някой твой близък приятел от детинство ли?

— Запознахме се на панаира. Целия следобед прекарахме заедно. Аз бях на девет години тогава.

Дядо върти замислено йо-йото между пръстите си.

— И какво, после се сприятелихте, така ли?

— Никога повече не го видях — клати тъжно глава дядо. — Но никога няма да забравя онзи следобед.

Истината е, че дядо никога нищо не забравя.

— Добре де, ами тези картички тук? — измъквам дебел куп свързани с ластиче поздравителни коледни картички.

— Никога не изхвърлям поздравителни картички! — категорично заявява дядо. После ми отправя дълъг поглед и добавя: — Когато станеш на моята възраст, когато хората, които си познавал и обичал цял живот, започнат един след друг да си отиват… Иска ти се да се вкопчиш във всяко нещо, което ти напомня за гях. Дори за най-дребното.

— Да, разбирам — отронвам трогнато и развълнувано. Вземам най-горната от купчинката картички, отварям я и се изблещвам: — Но дядо! Тази е от „Смит — фирма за ремонт на електроуреди“ за Коледата на 1965 година!

— Франк Смит беше много свестен човек… — започва дядо.

— Не! — отсичам твърдо. — Тази заминава на боклука. Не е нужно да пазиш и… — отварям следващата картичка — „Доставчик на газ в югозападните щати“. Не са ти необходими и двадесет стари екземпляра на „Пънч“. — Решително ги оставям на купчинката за боклука. — А това тук какво е? — Бръквам в кашона и изваждам дебел плик със стари снимки. — Наистина ли е нещо, което действително би искал да запазиш или…

Изведнъж нещо ме прерязва в сърцето и млъквам насред изречението.

На снимката, която съм извадила от плика, сме аз, татко и мама, седнали на пейка в някакъв парк. Мама е облечена във весела рокля на цветя, татко е нахлупил на главата си смешна лятна шапка, а аз седя на коленете му — изглеждам на около девет години — и ближа сладолед. Личи си, че тримата се чувстваме невероятно щастливи заедно.

Безмълвно изваждам друга снимка. На нея смешната лятна шапка на татко е върху моята глава и тримата се заливаме в смях. Само ние тримата — мама, татко и аз.

Само ние тримата. Преди появата на Кери в живота ни.

Все още си спомням съвсем ярко деня, когато тя пристигна у дома. Червен куфар в коридора, непознат глас откъм кухнята, необичаен мирис на парфюм във въздуха. Влязох в кухнята и я видях — една непозната, която пиеше чай. Беше с ученическа униформа, но въпреки това ми се стори напълно възрастна. С огромен бюст, златни обички на ушите и изрусени кичури в косата. За рекордно кратко време мама и татко започнаха да й позволяват да изпива и по чаша вино, когато се хранехме. Мама непрекъснато ми повтаряше, че трябва да съм свръхмила с нея, защото майка й е умряла. Всички трябваше да бъдем свръхмили с Кери. Поради това й дадоха моята стая.

Прехвърлям набързо останалите снимки, като се опитвам да преглътна заседналата в гърлото ми буца. Вече си спомням къде е направена първата снимка — парка, в който ходехме обикновено преди появата на Кери. Там имаше люлки и пързалки. Но Кери обяви, че там е много скучно. По онова време аз страшно много исках да приличам по всичко на нея, затова също казах, че е скучно. Никога повече не отидохме в парка.

— Чук, чук! — Вдигам стреснато глава и виждам Кери да стои на прага с чаша вино в ръка. — Обядът е готов!

— Благодаря. Ей сега идваме.

— О, дядо! — Кери размахва укоризнено пръст към дядо и посочва към кашоните. — Още ли не си ги разчистил тези боклуци?

— Това е трудна работа, Кери — казвам, изведнъж обзета от желание да защитя дядо. — Тук има толкова много скъпи спомени. Човек не може просто ей така да ги изхвърли.

— Щом казваш — врътва очи Кери и свива презрително рамене. — Ако зависеше от мен, отдавна всичко да е на боклука.

Не, не мога да я ценя и зачитам. Няма начин! Дори от известно време ми се иска да я замеря с парчето торта от чинията си.

Седим на масата вече четиридесет минути, а единственият глас, който се чува, е този на Кери.

— Всичко опира до имиджа — заявява тя точно в този момент. — Всичко зависи от правилните дрехи, правилния външен вид, правилната походка. Когато вървя по улицата, чрез външния си вид отправям към света посланието: „Аз съм преуспяваща жена.“

— Я ни покажи! — предлага мама възхитено.

— Ами… — прави се Кери на скромна — …добре.

Отдръпва стола си от масата, избърсва устни със салфетката и става.

— Гледай внимателно, Ема — обръща се към мен мама. — И запомни някои неща!