Можеш ли да пазиш тайна?

Веднъж отидох с тях, за да видя за какво става дума. Първо се оказа, че имат някакви глупави правила за това как трябва да си облечен, които аз не знаех естествено, и един старчок само дето не получи удар, като ме видя да се появявам в дънки. Така че трябваше да ми намерят пола и чифт от онези грозни обувки със спайкове. После, когато най-сетне излязохме на игрището, аз не можех да уцеля топката. Не че не я нацелвах добре, ами съвсем буквално не бях в състояние да осъществя контакт между стика и топката. Накрая те се спогледаха и ми казаха да ида да ги чакам в салона на клуба.

— Извинявай, Ема, само да взема… — Кери протяга ръка над рамото ми и изважда от шкафа зад гърба ми чиния за сервиране.

— Извинявай — казвам и се дръпвам встрани. — Наистина ли няма какво да помогна, мамо?

— Можеш да нахраниш Сами — казва тя и ми подава пликче с храна за златни рибки. На лицето й се изписва тревога. — Да ти призная, доста съм притеснена за Сами.

— О! — отронвам и усещам пристъп на паника. — Ъъъ… защо?

— Ами откакто сме се върнали, той някак не прилича на себе си — пояснява мама и надниква към рибката в аквариума. — На теб как ти се струва? Нормално ли ти изглежда?

Надниквам и аз в аквариума, като си лепвам замислен израз на лицето и се преструвам, че се вглеждам в чертите на Сами.

О, Боже! Нито за миг не съм и предполагала, че тя ще забележи. Положих всички усилия да намеря златна рибка, която да изглежда досущ като Сами. В смисъл… да е оранжева, да има две перки, да плува насам-натам… Че какво им е различното, за Бога?!

— Вероятно е малко нещо депресиран — отбелязвам най-сетне. — Ще му мине.

Започвам да се моля мислено: Моля те, Боже, дано не го занесе на ветеринар или нещо подобно. Като купувах тази рибка, с която да заместя Сами, дори не проверих дали е от същия пол като него. Пък и изобщо не знам дали златните рибки са двуполови същества или какво?

— Нещо друго за помагане? — питам, като ръся щедро храна в аквариума и се старая да скрия с нея така наречения Сами от погледа на майка ми.

— Двете с леличка Рейчъл почти приключваме — подхвърля Кери мило.

— Защо не идеш да кажеш „добър ден“ на татко си? — предлага мама, като оцежда граха от водата, в която е врял. — Обядът ще е готов след десетина минути.

Баща ми и Нев седят в хола пред телевизора и гледат мач по крикет. Посивялата брада на татко е както винаги идеално оформена. Държи в ръката си също толкова сребриста халба с бира, от която периодично отпива. Неотдавна мама редекорира стаята, но на стената пак висят всички купи по плуване, спечелени от Кери. Мама редовно ги лъска до блясък, всяка седмица.

До тях са и моите две розетки за изразително четене. Тях тя само ги бръсва с четката за прах — поне така си мисля.

— Здрасти, тате — казвам, като го целувам по бузата.

— Ема! — плясва се татко по челото с присмехулна изненада. - Успя да пристигнеш жива и здрава! Този път нямаше объркани посоки, а? Нито разглеждане на исторически забележителности?

— Не и в ден като днешния! — успявам да се позасмея, сякаш това е някаква шега.

Намекът е за онзи път, когато — скоро след като родителите ми се бяха преместили в тази къща — на идване се качих на погрешен влак и се озовах в Солсбъри. Оттогава татко все ме подкача за това.

— Здрасти, Нев — поздравявам мъжа на Кери и го целувам кратко по бузата, като се моля да не се задуша от огромното количество афтършейв, с което се е залял.

Нев е облечен в широки, тъмносиви дочени панталони и бяло поло, на китката си носи масивна златна верижка, а на пръста му проблясва брачна халка с вграден диамант. Той управлява фамилната фирма на родителите си, която доставя офис оборудване из цялата страна. С Кери се запознали на някакъв семинар за млади предприемачи. Както двамата не пропускат да изтъкнат, повод да се забележат и заговорят станало това, че всеки оценил "Ролекса" на другия.

— Здрасти, Ема — подхвърля ми Нев и веднага пита: — Видя ли новите ми колела?

— Какво? — поглеждам го тъпо, защото в първия момент изобщо не схващам за какво говори. После обаче се сещам, че на идване мярнах пред къщата някаква чисто нова и адски лъскава кола. — А, да! Много е готина.

— Мерцедес петица — отпива Нев със задоволство от бирата си. — Четиридесет и две хиляди лири фабрична цена.

— Уаууу!

— Обаче ми излезе по-евтино, естествено. Колко мислиш съм дал за нея?

— Ъъъ… четиридесет?

— Посмали малко.

— Тридесет и девет?

— Тридесет и две хиляди двеста и петдесет! — обявява Нев триумфално. — Плюс безплатна уредба за компактдискове. И ми се признава за фирмен разход — добавя той.

— Ясно. Страхотно!

Не знам какво друго да кажа, затова присядам на облегалката на дивана и лапвам няколко фъстъка от купата на масичката за кафе.

— Ето, това трябва да е и твоята цел, Ема! — обажда се татко. — Мислиш ли, че някога ще я постигнеш?

— Ами… не знам. Ъъъ… Татко, да не забравя, имам чек за теб. — Бръквам в чантичката си и изваждам чек за триста лири.