Можеш ли да пазиш тайна?

Изведнъж се усещам, че отново тичам като гламава по улицата в обратната посока.

Ама не! Цялата тази работа започва да става жалка и смешна! Не мога да прекарам целия ден на улицата, нали така? Трябва да стигна някак до бюрото си. Хайде, Ема! Мисли! Трябва да има някакъв начин…

Ами да! Гениално!

Три минути по-късно за пореден път се отправям към входа на „Пантера Корпорейшън“, забола нос в някаква статия в „Таймс“. Дотолкова съм погълната от нея, че не забелязвам нищо наоколо си — пък и никой не може да види лицето ми, скрито зад разгърнатия вестник! Върхът!

Отварям с рамо остъклената врата, минавам през фоайето и изкачвам стълбите към първия етаж, без изобщо да вдигам поглед от вестника. Подтичвам по коридора към отдела по маркетинг с усещането за уютна безопасност, благодарение на прекрасния „Таймс“. Как не съм се сетила по-рано! Трябва по-честичко да я прилагам тази страхотна тактика! Хи-хи, адски готино чувство — сякаш съм невидима или…

В следващия миг налетявам с пълна сила на някого.

— Ау! Пардон! — възкликвам и подавам глава иззад вестника. Пол си разтрива брадичката и ме гледа яростно.

— Ема! Какви ги вършиш, по дяволите!

— Ами… бях се зачела в „Таймс“ и… — измънквам стреснато. — Извинявай.

— Както и да е. Къде се беше запиляла? Откога те търся! Веднага започвай да правиш кафе и чай. Съвещание на отдела. В десет.

— Кафе и чай ли? — питам озадачено.

Никога не е имало кафе и чай — нито каквото и да било друго — на съвещанията на отдела ни. А и в най-добрия случай на тях я се съберат пет-шест души, я не.

— Днес искам да има кафе и чай, ясно ли е?! А също и няколко вида бисквити! И всички да са на линия, защото Джак Харпър ще присъства.

— Какво? — питам тъпо, обзета от паника.

— Джак Харпър ще присъства! — повтаря Пол нетърпеливо. — Така че, давай по-бързо!

— Ама… трябва ли и аз да идвам? — не успявам да се въздържа.

— Какво! — гледа ме Пол неразбиращо.

— Само се чудех… дали и аз трябва да… влизам на съвещанието или… — мънкам вяло.

— Ема, ако можеш да ни сервираш кафето и чая по телепатия, нямам нищо против да си седиш на бюрото. В противен случай обаче, би ли била така любезна да си размърдаш задника и точно в десет да се появиш в заседателната зала с кафе, чай и бисквити?! И да ти кажа, за човек, който иска да напредне в кариерата, ти…

Пол не довършва изречението, но то е повече от ясно. Поклаща укоризнено глава и забързва по коридора.

О, как е възможно всичко да се изкофти толкова много — и то преди още да съм стигнала до бюрото си?!?

Захвърлям чантата и жакета върху бюрото си, хуквам по коридорите към асансьора и натискам бутона за повикване. След секунди асансьорът пристига и вратите му се отварят пред мен.

Не! Не!!! Не може да бъде!

Сигурно сънувам някакъв кошмар.

В асансьора е Джак Харпър. Сам. Облечен във вечните си протъркани дънки, но този път с кафяв кашмирен пуловер. Говори нещо по мобилния си телефон.

Неволно отстъпвам стреснато крачка назад. Той затваря телефона си, накланя леко глава настрани име гледа въпросително.

— Е, ще ползваш ли асансьора? — пита Джак Харпър любезно.

Изгубвам ума и дума. Какво да правя, за Бога?!? Защото не мога да му кажа „А, не, повиках го само за майтащ ха-ха“, нали?

— Да — измърморвам най-сетне и пристъпвам в кабинката с вдървени от ужас крака. — Ще го ползвам.

Вратите се затварят и потегляме нагоре в пълно мълчание. Стомахът ми се е свил на топка от напрежение.

— Ъъъ… мистър Харпър — започвам, изпотена от неудобство. Той ме поглежда. — Искам да се извиня за… ъъъ… за вчера. Няма повече да правя така.

— Сега вече ще имате хубаво кафе — отговаря той сериозно, - така че няма да ви се налага да тичате до „Старбъкс“.

— Да, знам. Наистина съжалявам за станалото — повтарям, пламнала от срам. — И искам да ви уверя, че това няма да се повтори. — Прокашлям се лекичко и добавям: — Аз съм изцяло предана на „Пантера Корпорейшън“ и ще й служа вярно от цялото си сърце и душа всеки ден, сега и за в бъдеще.

За малко да добавя „Амин“.

— Разбирам — казва Джак Харпър, без да сваля поглед от мен, а ъгълчетата на устата му леко потрепват. — Това е… чудесно. — Замисля се за момент, а после пита: — Ема, можеш ли да пазиш тайна?

— Да! — отговарям припряно. — Каква тайна?

Джак Харпър се привежда към мен и прошепва:

— Аз също клинчех.

— Каквооо? - опулвам се срещу него невярващо.

— Когато постъпих на първата си работа — продължава той, вече с нормален тон, — имах един колега и приятел, с когото редовно клинчехме. За целта и ние също си имахме код. — В очите му проблясват весели искрици при този спомен: — Когато ни писнеше, някой от нас се обръщаше към другия с настойчивото искане спешно да отидем да изровим от архива досието „Леополд“.

— А какво е било това досие?

— Нямаше такова — усмихва се широко Джак Харпър. — Използвахме го като извинение да се измъкнем от бюрата си.

— О! Ясно!

Изведнъж ми поолеква и започвам да се чувствам малко по-добре.

Великият Джак Харпър е клинчил от работа?!? Аз пък си мислех, че той непрекъснато е бил блестящ и неуморен генератор на гениални творчески идеи!