Можеш ли да пазиш тайна?

Асансьорът спира на третия етаж и вратите му се отварят, но в коридора няма никой.

— Колегите ти изглеждат много мили и дружелюбни хора — подема Джак, когато асансьорът отново потегля нагоре. — И безкрайно отзивчиви и любезни един към друг. Винаги ли са такива?

— Абсолютно! — изстрелвам на секундата. — С удоволствие си сътрудничим и винаги… оперираме… в духа на екипната работа. — Чудя се какво още да кажа, което да прозвучи солидно и отговорно, когато улавям погледа му.

О, Господи! Той знае, че това са пълни глупости!

Няма никакъв смисъл да продължавам да му хвърлям прах в очите, нали така?

— Добре де… — подемам, като се облягам на стената на асансьора, — …в реалния живот изобщо не се държим така един към друг. Пол обикновено ми крещи поне шест пъти дневно, а Ник и Артемис се ненавиждат от дън душа. И досега не е имало случай да обсъждаме литературни произведения… нито каквото и да било друго. Преструвахме се… за пред вас.

— Прав съм бил, значи. Атмосферата в административния отдел също ми се стори доста фалшива. И подозренията ми се усилиха още повече, когато двама от служителите там изведнъж запяха хорово химна на „Пантера Корпорейшън“. А аз дори не знаех, че има такава песен.

— Нито пък аз! — възкликвам изненадано. — Готина ли е?

— А ти как мислиш?

Джак сбръчква лице в комична гримаса на ужас. Не издържам и се разсмивам.

Странно, но напрежението между нае изведнъж е изчезнало. Имам чувството, че сме стари приятели или нещо подобно.

— А какво ще кажеш за Корпоративния ден на семейството? — пита Джак. — Очаквате ли го с нетърпение?

— Да бе, да! Все едно чакаме да ни вадят зъб без упойка! — изтрисам, без да се замисля.

— И на мен така ми се стори — кимва той с развеселен израз на лицето. — Ами какво… — продължава той, но изведнъж спира леко разколебано. После тръсва глава. — Какво мислят хората за мен? — С неволен жест на неудобство разрошва косата си и добавя: — Не е нужно да ми отговаряш, ако това те притеснява.

— Нищо подобно. Всички ви харесват! — възкликвам аз. Замислям се за секунда. — Въпреки че… някои хора… ъъъ… се стряскат от приятеля ви.

Няколко секунди той ме гледа неразбиращо, после отмята глава и се разсмива.

— От кого, от Свен ли? О, Свен е един от най-старите и най-близките ми приятели и мога да те уверя, че нямате никакво основание да се стряскате от него. Той всъщност е…

Джак млъква рязко, защото асансьорът спира и вратите му започват да се отварят. На секундата двамата си лепваме сериозни и делови изражения и леко се отдръпваме един от друг. Когато вратите се отварят докрай, стомахът ми се свива на топка.

В коридора пред асансьора стои Конър.

Когато вижда Джак Харпър, лицето на Конър засиява в щастливо удивление — сякаш е видял Господ Бог и не може да повярва на късмета си.

— Здрасти! — подхвърлям колкото се може по-естествено.

— Здрасти — отговаря ми той и влиза в асансьора, а очите му блестят от възторг.

— Здравейте — поздравява и Джак любезно. — За кой етаж сте?

— За девети, моля. — Конър преглъща тежко и подема с леко разтреперан от вълнение глас, като подава ръка за поздрав: — Мистър Харпър, позволете ми да ви се представя. Конър Мартин от отдела за изследователска и развойна дейност. Казаха ни, че днес следобед ще наминете и при нас.

— Радвам се да се запознаем, Конър — стисва любезно ръката му Джак. — Изследователската и развойна дейност е жизненоважна за компания като нашата.

— О, напълно сте прав! — възкликва Конър въодушевено. — Аз всъщност с нетърпение очаквам възможността да обсъдя с вас някои наши открития във връзка със спортните облекла на „Пантера Корпорейшън“. Получихме много интересни резултати относно предпочитанията на потребителите за плътността на тъканите. Направо удивителни!

— Да… сигурно ще е… интересно — отговаря учтиво Джак. Конър ми хвърля възторжена усмивка.

— Познавате Ема Коригън от нашия отдел по маркетинг, нали?

— Да, вече сме се срещали — поглежда ме кратко Джак.

Няколко секунди пътуваме в неудобно мълчание.

Кофти работа.

Не. Защо пък да е кофти? Всичко си е наред.

— Не закъсняваме ли за съвещанието? — подхвърля по едно време Конър и поглежда часовника си.

Изтръпвам от ужас. Забелязвам, че и Джак поглежда неволно часовника на Конър.

Ад!

„…подарих му един стилен часовник с кожена каишка, ама той продължава да си носи своя оранжев дигитален кич…“

— А, да! Вие сте Кен! — възкликва Джак спонтанно, в очите му проблясват весели искрици и той се втренчва в Конър така, сякаш едва сега го забелязва.

О, не!

О, не! О, не! О, не! О, не! О, не! О…

— Не, не съм Кен — отговаря Конър озадачено. — Казвам се Конър Мартин.

— Извинете ме! — плясва се Джак по челото. — Конър. Разбира се. И вие двамата… — леко кимва с глава към мен — …сте гаджета, нали?

Конър се изчервява от неудобство.

— Уверявам ви, сър, че в службата нашите взаимоотношения са стриктно професионални. Но в личен план… ние с Ема… имаме връзка.

— Но това е прекрасно! — възкликва Джак насърчително и лицето на Конър светва от удоволствие.