Можеш ли да пазиш тайна?

— Дълбоко грешите — отговарям остро. — С нетърпение очаквам да заживеем заедно. Всъщност… всъщност точно преди малко си седях на бюрото и си мислех, че изгарям от нетърпение по-скоро да заживеем заедно!

Точно така!

Джак поклаща глава недоверчиво.

— На теб ти трябва по-интересен човек. Някой, който да те вълнува.

— Обясних ви вече, че не съм ги мислила тези неща, които ви ги наговорих в самолета. Конър ме вълнува! — заявявам, като му отправям предизвикателен поглед. — Така де… когато ни видяхте последния път, май бяхме доста страстни, нали?

— О, в архива ли? — пренебрежително свива рамене Джак. — Предполагам, че това е било отчаян опит от твоя страна да посъживиш любовния си живот.

Тази негова забележка ме изпълва с ярост.

— Нищо подобно! — изсъсквам срещу него. — Това беше… беше… спонтанен израз на дива страст.

— Извинявай в такъв случай — тихо отговаря Джак. — Грешката е моя.

— Пък и вас това какво ви засяга? — скръствам ръце пред гърдите си. — Какво ви интересува дали съм щастлива или не?

Настава продължително мълчание. Усещам, че ме гледа и пулсът ми се ускорява. За секунда срещам тъмните му очи и бързо отклонявам поглед.

— И аз си зададох този въпрос — отговаря ми той все така тихо. После свива рамене. — Може би защото изживяхме заедно онова премеждие със самолета. Може би защото ти си единственият човек в цялата компания, който не лицемерничи пред мен и не ми се прави на интересен.

Ще ми се да му се сопна: „И аз бих се правила на интересна! Ама нямах избор!“

— Всъщност, искам да кажа, че… те чувствам като приятел — продължава Джак. — А на мен не ми е безразлично какво става с приятелите ми.

— О! — отронвам, като потърквам смутено носа си.

Точно се каня да отговоря учтиво, че и аз го чувствам като приятел, когато той добавя:

— Пък и всеки, който цитира филмите на Уди Алън реплика по реплика, няма начин да не е пълен смотаняк.

Чувствам да ме залива вълна на обида заради Конър.

— Как може да говорите така! Нищо не разбирате! — възкликвам разпалено. — И да ви кажа, хиляди пъти съжалявам, че седях до вас в тъпия самолет! Нарочно ми ги говорите всички тези неща за да ме дразните. И се държите така, сякаш ме познавате по-добре от всеки друг…

— Може би е истина — прекъсва ме той и в очите му проблясват искрици.

— Кое?

— Може би наистина те познавам по-добре от всеки друг.

Гледам го, задъхана от някаква странна смесица на гняв и адски приятно вълнение. Изведнъж започвам да се чувствам така, сякаш двамата с Джак играем тенис. Или танцуваме.

— Не ме познавате по-добре от всеки друг! — сопвам му се с възможно най-остър тон.

— Знам, че няма да се събереш да живееш с Конър Мартин.

— Ще се събера.

— Няма да го направиш.

— Ще го направя.

Той се разсмива.

— Ще го направя! И ако искате да знаете, сигурно дори ще се омъжа за Конър.

— Ще се омъжиш за Конър? — повтаря той, сякаш това е най-смешната шега, която изобщо някога е чувал.

— Да! Защо не? Той е висок. И е красив. И е мил. И е много… той е… — Не ми идва на ум какво друго да кажа. — Пък и все едно, става дума за личния ми живот. Вие сте ми шеф и ме познавате едва от една седмица. И да ви кажа, това изобщо не е ваша работа!

Смехът на Джак изведнъж секва. Изглежда така, сякаш съм му зашлевила шамар. Няколко мига ме гледа мълчаливо. После отстъпва крачка назад и натиска бутона на асансьора.

— Права си — казва със съвършено променен тон на гласа. — Личният ти живот не е моя работа. Пристъпих границата на допустимото. Извинявай.

Сърцето ми се свива от изненада.

— Аз… не исках да кажа, че…

— Не. Права си. — Няколко мига остава загледан в пода, после отново вдига поглед към мен. — Е, утре си заминавам за Щатите. Посещението ми тук беше много приятно и бих искал да ти благодаря за оказаната помощ. Ще се видим ли на партито за сбогуване тази вечер?

— Ъъъ… не знам — измънквам смутено.

Потъваме в тягостно мълчание.

Това е ужасно. Направо ужасно! Иска ми се да кажа нещо. Иска ми се по някакъв начин да оправя нещата и всичко да си е как както беше допреди малко — да се смеем и да се шегуваме. Но не знам какво да кажа.

Асансьорът спира на деветия етаж и вратите се отварят.

— Мисля, че оттук мога да се оправя — подхвърля Джак. — Всъщност, поисках да ме придружиш само за компания.

Неловко му подавам папките, които държа.

— Е, Ема — казва той все така официално, — в случай че не се видим по-късно… беше ми много приятно да се запозная с теб. — Улавя погледа ми и за момент в очите му отново проблясва предишната топлота. — Наистина.

— И на мен — отговарям със свито гърло.

Не, не искам да заминава. Не искам това да е краят. Иска ми се да се вкопча в ръката му и да кажа: „Не си отивай!“ Господи, ама какво ми става?!?

— Приятно пътуване — успявам да измърморя, докато се ръкуваме за довиждане.

Джак се обръща рязко и тръгва по коридора.

Отварям на няколко пъти уста, за да го извикам… но какво бих могла да му кажа? Няма какво. Утре сутринта той ще се качи на самолета и ще се върне към своя си живот. А аз ще остана тук, в моя.