Можеш ли да пазиш тайна?

До края на деня съм като изтръпнала. Всички бъбрят развълнувано само за прощалното парти на Джак Харпър. Тръгвам си половин час по-рано. Прибирам се право вкъщи, правя си чаша горещ шоколад и се отпускам на дивана, загледана в нищото. По едно време чувам Конър да си отключва вратата.

Поглеждам го, когато влиза в хола, и на секундата разбирам, че нещо се е променило. Не, не в него. Той си е все същият.

А в мен. Аз съм се променила.

— Здрасти — леко ме целува той по косата. — Тръгваме ли?

— Къде да тръгваме?

— Да видим онзи апартамент на Едит Роуд. Трябва да побързаме, за да не закъснеем за партито на Джак Харпър. О, имам една изненада. Мама ни е изпратила подарък за новата къща. Получи се по куриер в офиса — казва Конър и ми подава картонена кутия.

Отварям я, изваждам отвътре… доста странен на вид стъклен чайник с два чучура и го зяпвам тъпо.

— В него запарката на чаените листенца е отделена от горещата вода. Мама казва, че така чаят ставал много по-хубав…

— Конър — чувам се да казвам неочаквано и за самата себе си. — Не мога да го направя.

— О, много е лесно, ще видиш. Трябва само да вдигнеш…

— Не! — Стисвам очи, за да събера повечко кураж, после отново ги отварям. — Не мога да го направя. Не мога да живея с теб.

— Какво? — облещва се насреща ми Конър. — Нещо случило ли се е?

— Да. Не. — Преглъщам тежко и започвам да мънкам: — От известно време ме мъчат… съмнения. За нас двамата. И напоследък… напоследък те се потвърдиха. Ако го направя, това би било върхът на лицемерието. Няма да е честно. Нито към теб, нито към мен.

— Какво! — още по-изумено повтаря Конър, като разтрива с длан лицето си. — Ема, да не искаш да кажеш, че си решила да… че искаш да…

— Искам да скъсаме — казвам тихо, забила поглед в килима под краката си.

- Шегуваш се.

— Не се шегувам! — възкликвам, изведнъж обзета от необясним гняв. — Изобщо не се шегувам!

— Но… Та това е смешно! Смешно и… глупаво! — Конър крачи нервно насам-натам из стаята. Изведнъж спира, поглежда ме втренчено и заявява: — Заради самолета е.

— Какво? — питам стреснато, сякаш ме е ударил.

— Откакто се върна от Шотландия, не приличаш на себе си.

— Не е вярно!

— Вярно е! Непрекъснато си някак настръхнала, излъчваш напрежение… — Конър прикляка пред мен и взема ръцете ми в своите. — Ема, мисля, че още си в травма от онова кошмарно пътуване. Може би е добре да поговориш с някой психотерапевт.

— Не ми трябва психотерапевт, Конър! — Издърпвам рязко ръцете си от неговите. — Но вероятно си прав. Може би изживяването в самолета наистина… — Преглъщам мъчително. — …ми се е отразило. Може би то ме накара да погледна живота си в перспектива и да осъзная някои неща. И едно от тях е, че ние с теб не сме един за друг.

Конър сяда бавно на килима с безкрайно удивен израз на лицето.

— Но, Ема, всичко между нас беше страхотно! И сексът, и изобщо…

— Да, знам.

— Има ли някой друг?

— Не! — отговарям остро. — Разбира се, че няма никой друг! — добавям, като машинално започвам да драскам с нокът тапицерията на дивана.

— О, разбирам. Ти не го мислиш наистина — изведнъж заявява Конър. — Просто си в кофти настроение. Ей сега ще ти напълня ваната с гореща вода, ще запаля няколко ароматизирани свещи и…

— Конър, моля те, недей! — прекъсвам го рязко. — Стига с тези ароматизирани свещи! Чуй ме какво ти говоря! Трябва да ми повярваш! — Впервам поглед в очите му и натъртвам: — Искам да се разделим!

— Не ти вярвам! — клати той глава. — Та аз те познавам, Ема! Ти не си такъв човек! Не си в състояние изведнъж да захвърлиш… Не би могла да…

В следващия миг той замлъква шокирано, тъй като аз най-неочаквано хвърлям шантавия стъклен чайник на пода. Един миг двамата го гледаме сащисано.

— Ъъъ… трябваше да се счупи — обяснявам след кратка пауза. — И това щеше да означава, че съм в състояние да захвърля… нещо, когато знам, че не… че не ми подхожда.

— Май се счупи — отбелязва Конър, като вдига чайника и започва да го оглежда. — Всъщност, има само една тъничка като косъм пукнатина.

— Ето, виждаш ли!

— Все още можем да го използваме и да…

— Не. Не можем.

— Можем да го залепим с прозрачно лепило за стъкло.

— Да, но никога няма да работи така, както трябва — натъртвам през стиснати зъби, свила юмруци от двете страни на тялото си. — Няма да е същото. Изобщо няма… няма да стане.

— Разбирам — отронва Конър след кратък размисъл.

И си мисля, че най-сетне наистина разбира. Възцарява се тягостно мълчание.

— Ами… в такъв случай… май трябва да тръгвам — казва най-после Конър. — Ще се обадя на собствениците на апартамента да им кажа, че двамата с теб сме се… — Рязко млъква и силно си разтрива с пръсти гърбицата на носа, сякаш да възпре сълзите си.

— Добре — отговарям с глас, който ми прозвучава като чужд, а после добавям: — Имаш ли нещо против, ако не го разгласяваме в службата? Поне за известно време.

— Не, разбира се — отговаря мрачно Конър. — На никого нищо няма да кажа.

Почти е прекрачил прага на вратата, когато изведнъж се обръща, бъркайки в джоба си.

— Ема, ето билетите за джаз фестивала — казва той с леко разтреперан глас. — За теб са.