Можеш ли да пазиш тайна?

Когато Джак се отдалечава към фоайето, за да проведе разговора си на спокойствие, не успявам да се въздържа, присягам се и си бодвам една от неговите миди. Лапвам я и дъвча, притворила очи, за да се насладя най-пълноценно на вкуса й. Просто… божествено! Най-вкусното нещо, което съм опитвала през целия си живот! Точно се чудя дали не мога да си хапна още една мида, като поразместя останалите в чинията, за да не си личи, когато усещам да ме лъхва на джин. Платиненорусата жена със златистия жакет е надвиснала над ухото ми.

— Казвай бързо! — прошепва ми тя. — Какво става?

— Ами… вечеряме.

— Това ми е повече от ясно — изсъсква непознатата нетърпеливо. — Но Джереми? Той подозира ли?

О, Боже мили!

— Вижте — свивам безпомощно рамене, — аз не съм жената, за която ме мислите…

— Това ми е повече от ясно! Никога обаче не съм допускала, че го носиш в себе си — възкликва непознатата и одобрително ме потупва по ръката. — Но ако питаш мен, браво, миличка, забавлявай се! Виждам, че си свалила халката си — добавя жената, като хвърля поглед към лявата ми ръка. — Умница… Опа! Идва! Изчезвам!

И тя припряно се отдалечава с олюляване. Когато Джак сяда на мястото си, аз се привеждам към него, вече почти разкикотена на глас. Сигурна съм, че това недоразумение ще му хареса.

— Знаеш ли какво? — възкликвам шепнешком. — Аз имам съпруг на име Джереми! Приятелката ми ей там току-що дойде да ми го съобщи. Е, как предполагаш? Дали Джереми също кръшка?

Настава мълчание. Джак ме гледа неразбиращо.

— Моля?

Явно изобщо не ме е чул.

Няма начин да му повторя дума по дума казаното. Това би ме накарало да се почувствам адски глупаво. Всъщност, вече се чувствам глупаво.

— Няма значение — отговарям с пресилена усмивка.

Ново мълчание. Оглеждам се наоколо, като се чудя какво да кажа.

— Трябва да ти призная нещо — подхвърлям най-сетне, — отмъкнах една от твоите миди.

Очаквам да се престори на шокиран или ядосан. Изобщо да прояви някаква реакция, за да завържем разговор.

— Няма проблем — отговаря Джак разсеяно и започва бързо да набожда и дъвче останалите в чинията му миди.

Не, просто не разбирам! Какво се е случило? Къде изчезни ведрото му настроение? Джак изведнъж е станал неузнаваем.

Докато привършим печеното пиле със зелена салата и пържени картофи, цялото ми тяло вече ме боли от напрежение и тотална мизерия. Не, тази среща е пълен провал! Абсолютна катастрофа! Положих какви ли не усилия да водя лек разговор, да се шегувам и да бъда забавна. Но телефонът на Джак звъня още на два пъти, а след проведените разговори той ставаше все по-мрачен и разсеян. Да си кажа честно, имах чувството, че изобщо не забелязва присъствието ми.

Направо ми се плаче от разочарование. Наистина не разбирам какво става! Всичко вървеше толкова добре. Всъщност… фантастично! Какво се обърка?

— Ще ида да се поосвежа — подхвърлям, след като келнерите раздигат чиниите от основното ни ястие.

Джак само кимва мълчаливо.

Дамската тоалетна прилича повече на палат, отколкото на клозет — с позлатени огледала, тапицирани в плюш столове и униформена служителка, която да подава ароматизираните меки кърпи. За един миг ми става неудобно да звъня на Лиси пред жената, но после си казвам, че сигурно е чувала къде-къде по-неудобни разговори.

— Здрасти — казвам, когато Лиси вдига слушалката. — Аз съм.

— Ема! Как вървят нещата?

— Отвратително — отговарям мрачно.

— Какво искаш да кажеш? — възкликва Лиси ужасено. — Как така отвратително? Какво стана?

— Направо е ужасно — простенвам, като се отпускам тежко на един стол. — Всичко започна великолепно. Смеехме се, шегувахме се… Ресторантът е потресаващ… и той беше поръчал фантастично меню специално за мен, с най-най-любимите ми яденета…

Преглъщам мъчително. Като се чувам как описвам началото на вечерта, срещата ни изглежда направо съвършена.

— Звучи прекрасно — отбелязва Лиси озадачена. — Защо в такъв случай казваш, че…

— Защото точно по средата на вечерята някой му се обади по мобилния телефон… — подсмръквам и издухвам носа си в книжна кърпичка — …и оттогава изобщо не ми е продумал нито дума. После пак му звъняха и той непрекъснато излиза във фоайето да говори и ме оставя да вися сама на масата, а когато се връща, разговорът изобщо не върви и си личи, че въобще не ме слуша.

— Може би е разтревожен за нещо, но не иска да те натоварва с грижите си — предполага Лиси след миг размисъл.

— Вярно — съгласявам се бавно. — Наистина изглежда силно притеснен.

— Може би се е случило нещо ужасно, но той не иска да ти разваля настроението. Опитай се да поговориш с него. Да споделиш тревогите му!

— Добре — отговарям леко обнадеждена. — Ще опитам. Благодаря, Лиси.

Връщам се на масата донякъде по-позитивно настроена. Появилият се изневиделица келнер придържа стола ми. Сядам и поглеждам Джак възможно най-топло и съчувствено.

— Джак, всичко наред ли е?

Той смръщва вежди.

— Защо питаш?

— Ами, тези телефонни обаждания явно те разстройват. Питах се дали няма нещо, за което… би искал да поговорим.

— Не, всичко е наред — отговаря сухо Джак. — Благодаря.