Можеш ли да пазиш тайна?

Под навеса на спирката има пейка, на която се отпускам унило, благодарейки на Бога, че косата ми няма да се намокри още повече. Гледам тъпо в някаква реклама за коли, като се чудя каква ли щеше да е сладоледената торта, която Джак е поръчал да направят специално за мен в ресторанта, и дали в пълнежа щеше да има ядки или захаросани плодове… И точно тогава на паважа пред спирката спира плавно голяма сребриста лимузина.

Не, не мога да повярвам на очите си!

— Моля те — казва Джак, излизайки от колата, — нека те откарам до вас.

— Не — отговарям, без дори да извръщам глава към него.

— Не можеш да седиш и да чакаш тук под дъжда.

— Мога. Някои от нас живеят в реалния свят, а не се возят с лимузини.

Обръщам глава на другата страна и се втренчвам невиждащо в информационен плакат за предпазване от СПИН. В следващия миг Джак е вече под навеса и сяда до мен на пейката. Известно време мълчим.

— Знам, че тази вечер се държах ужасно — казва най-сетне той. — Моля те да ме извиниш. И наистина съжалявам, че в момента не мога да ти обясня защо стана така… Но напоследък животът ми е… доста усложнен. И някои неща в него са твърде деликатни. Разбираш ме, нали?

Ще ми се да му кажа, че изобщо не го разбирам. Ами да, как да го разбера, след като аз самата съм му казала и най-малките подробности за моя живот!

— Предполагам — свивам леко рамене.

Дъждът се усилва още повече, барабани по покрива на навеса, просмуква се в моите — тоест на Джемима — сребристи сандали. Надявам се да не ги съсипе.

— Съжалявам, че вечерта беше такова разочарование за теб — повишава глас Джак, за да го чуя през шума на дъждовните капки.

— Не че е била разочарование, ама… — чувам се да казвам изведнъж — …просто очаквах много повече! Искаше ми се да те опозная поне малко… и да се забавляваме, да се смеем… и исках един от онези розови коктейли, а не шампанско…

По дяволите. Мамка му! Изплъзна ми се, преди да успея да се възпра.

— Но… ти обичаш шампанско! — възкликва Джак явно озадачен. — Сама ми каза! В самолета ми каза, че за теб идеалната среща с мъж започва с шампанско.

Не, просто не мога да го погледна в очите.

— Да де, ама… тогава не знаех за розовите коктейли, нали?

Джак отмята глава назад и избухва в смях.

— Точно така. Абсолютно си права. И аз те лиших от правото ти на избор, нали? — Той тръсва силно глава. — Представям си как си си мислила: „Да го вземат мътните този надут глупак! Не можа ли да каже, че искам розов коктейл?“

— Не е вярно! — възкликвам на секундата, но усещам, че се изчервявам, а Джак ме гледа с толкова комичен израз на лицето, че ми се приисква да го прегърна.

— О, Ема! Извинявай! — Той поклаща глава със съжаление. — Аз също исках да те опозная по-отблизо. И също исках да се забавляваме и да се смеем. Изглежда и двамата сме искали едни и същи неща. Аз съм виновен, че нищо не се получи.

— Не, не си — измънквам унило.

— Съвсем по друг начин бях планирал всичко — казва Джак, поглежда ме сериозно и пита: — Ще ми дадеш ли втори шанс?

Червен двуетажен автобус приближава с рев към спирката и заковава пред нас. Двамата с Джак вдигаме стреснато глави и го поглеждаме.

— Трябва да тръгвам — казвам, ставайки. — Това е моят автобус.

— Стига де, Ема, ще те откарам с колата.

— Не, ще се прибера с автобуса!

Автоматичните врати се отварят и аз се качвам. Показвам на шофьора абонаментната си карта и той ми кимва.

— Наистина ли мислиш да пътуваш с това чудо? — пита Джак и се качва след мен, като оглежда с подозрение обичайната пъстра сбирщина от среднощни автобусни пътници. — Смяташ ли, че е безопасно!

— Говориш точно като дядо ми! Разбира се, че е безопасно. И автобусът спира почти пред дома ми.

— Побързай! — нетърпеливо поглежда към Джак шофьорът на автобуса. — Ако нямаш пари за билет, слизай!

— Имам „Американ Експрес“ — бръква в джоба си Джак.

— Не можеш да плащаш за градски транспорт с „Американ Експрес“, Джак! — врътвам очи към небето. — Ама ти нищо ли не знаеш за реалния живот?! Пък и… бих предпочела да пътувам сама, ако не възразяваш.

— Разбирам — кимва Джак с променен тон на гласа. — Май е по-добре да сляза — подхвърля на шофьора. После ме поглежда и добавя: — Не ми отговори. Може ли пак да излезем заедно? Утре вечерта, примерно. И този път ще правим каквото ти поискаш.

— Добре — опитвам се да прозвучи безразлично, но когато срещам погледа му, не издържам и се усмихвам.

— Пак в осем ли да те взема?

— В осем. И без колата — добавям твърдо. — Този път аз ще организирам нещата.

— Чудесно! Горя от нетърпение. Лека нощ, Ема.

— Лека нощ.

Джак слиза, а аз се качвам на втория етаж на автобуса. Настанявам се на предната седалка — любимото ми място, където винаги сядах като малка — и се вглеждам през прозореца в тъмната, дъждовна лондонска нощ. Ако се взираш достатъчно дълго, светлините на уличните лампи се сливат и заиграват като в калейдоскоп. Сякаш попадаш в приказна страна.