Можеш ли да пазиш тайна?

— Просто излязох да хапна с една стара приятелка — отвръща той сковано.

— О, така ли? — продължава Ник. — Изобщо не ми се видя стара, пък и двамата се държахте твърде… хм… приятелски.

— Млъквай, Ник — срязва го Конър с още по-наскърбен израз на лицето. — Прекалено рано е още, за да си мислим за… нови връзки. Нали, Ема?

— Ъъъ… да. — Преглъщам няколко пъти и добавям: — Определено. Абсолютно. О, Господи!

Както и да е. Няма значение. Няма да се тревожа заради Конър. Довечера имам решаваща среща, за която още нищо не сьм измислила. Слава Богу, към края на работното време изведнъж ми хрумва великолепно място, където да заведа Джак. Как не се сетих по-рано! Има само една мъничка спънка, но съм сигурна, че ще я преодолея с лекота.

Така и става. Отнема ми не повече от половин час, за да убедя Лиси, че правилото за членуване в клуба, което гласи „При никакви обстоятелства този ключ не бива да бъде преотстъпван на човек, който не е член на клуба“, всъщност е записан в устава му само про форма. Най-сетне Лиси бръква в чантата си, изважда заветния ключ и ми го подава, макар и с тревожен израз на лицето.

— И да не го загубиш!

— Няма. Благодаря, Лиси. — Прегръщам я силно. — Обещавам да ти върна жеста, когато стана член на някой ексклузивен клуб.

— Помниш паролата, нали?

— Да. „Александър“.

— Къде отиваш? — пита Джемима, влизайки в стаята ми, изтупана за поредната си среща. Оглежда ме критично и подхвърля: — Хубава блузка. Откъде е?

— От „Оксфам“. Имам предвид „Уистлис“. („Оксфам“ — голяма верига от магазини за евтини дрехи втора употреба; „Уистлис“ — престижна верига от магазини за луксозно облекло. — Бел. прев.)

Реших за тази вечер дори да не се и опитвам да взема назаем нещо от гардероба на Джемима. От горе до долу съм облечена само в мои си дрехи, а пък ако те не се харесат на Джак, да си гледа работата.

— Исках да ви питам — присвива насреща ни очи Джемима, — случайно двете да сте влизали снощи в стаята ми, а?

— Не, не сме — отговаря най-невинно Лиси. — Защо питаш? Да не би да има нещо, което да те кара да ни подозираш?

— Не, няма — признава Джемима е половин уста. — Всичко си беше на мястото. Но имам едно такова…усещане. Като че някой е влизал в стаята ми.

— Да не си оставила прозореца си отворен? — пита Лиси. — Защото наскоро четох в един вестник, че крадците дебнели къде има отворен прозорец и пращали в дома маймуни, за да крадат разни неща.

— Маймуни ли? — зяпва я изумено Джемима.

— Ами да. Дресирани от крадците маймуни — отговаря Лиси адски убедително.

Джемима ни изглежда сащисано една след друга. Едва се сдържам да не се разсмея.

— Както и да е — подемам бързо, за да сменя опасната тема. — Сигурно ще ти е любопитно да чуеш, че не си права по отношение на Джак. Тази вечер пак излизаме заедно. Срещата ни снощи изобщо не беше провал!

Съвършено излишно е да й казвам, че сме се скарали насред ресторанта, при което съм си тръгнала ядосана и разплакана, а после той ме е последвал до автобусната спирка. Не й трябва да ги знае тези подробности, нали така? Важното е, че тази вечер имаме втора среща!

— Права съм — натъртва Джемима. — Почакай и ще видиш. Убедена съм, че всичко ще завърши катастрофално.

Джемима тръгва да излиза, а аз правя маймунска физиономия зад гърба й и после се заемам да си слагам спирала на миглите.

— Колко е часът? — питам и смръщвам нос, защото неволно съм мацнала малко туш върху клепача си.

— Осем без десет — отговаря Лиси. — Как ще стигнете дотам?

— С такси.

Изведнъж се разнася пронизителният звън на входната врата и двете стреснато се споглеждаме.

— Подранил е — отбелязва Лиси. — Странно.

— Абсурд да е подранил!

Двете се втурваме към хола. Лиси първа стига до прозореца и надниква надолу към улицата.

— О, Боже! — изписква тя. — Конър е!

— Конър ли? — зяпвам я ужасено. — Конър е долу?

— Носи някаква кутия, явно с твои неща. Да му отваря ли да се качва?

— Не! Няма ни!

— Късно е — прави физиономия Лиси. — Съжалявам. Видя ме.

Звънецът отново проехтява и двете се споглеждаме безпомощно.

— Добре де — казвам най-сетне, — ще сляза до долу.

Мамка му! Мамка му!

Втурвам се надолу по стълбите и останала без дъх, отварям сьс замах входната врата. И се озовавам точно пред Конър, който виси на прага със същото многострадално изражение, каквото демонстрираше и в офиса.

— Здрасти — казва той. — Нося ти нещата, които си беше забравила при мен. Помислих си, че може да ти трябват.

— Ъъъ… благодаря — измънквам и припряно грабвам от ръцете му кутията, в която мярвам единствено полупразно шише шампоан за коса на "Л’Ореал" и някаква жидетчица, която никога през живота си не съм виждала. — Още не съм успяла да отделя твоите неща, така че ще ти ги донеса в службата, става ли?

Отстъпвам крачка назад, но препречвам с кутията в ръце вратата, така че Конър да не реши, че го каня да влезе.

— Ами… хм… благодаря — измънквам. — Много мило, че мина да ми ги оставиш.

— Няма проблем — отговаря Конър, после въздъхва тежко и добавя: — Ема… мислех си, че бихме могли да използваме тази среща, за да поговорим. Можем да пийнем по чашка. Или дори да вечеряме заедно.