Можеш ли да пазиш тайна?

— О, чудесно — възкликвам ведро. — Да, бихме могли. Но да ти призная, сега не е най-удобният момент.

— Да не би да излизаш? — пита Конър, а лицето му се смъква още повече.

— Ъъъ… да. С Лиси. — Хвърлям бегъл поглед към часовника си. Осем без шест минути. — Както и да е, скоро ще се видим. Така де… в офиса…

— Защо си толкова притеснена и изчервена? — изпитателно се вглежда в мен Конър.

— Не съм притеснена! — отговарям и уж нехайно се облягам на рамката на вратата.

— Какво има? — Конър присвива подозрително очи и се опитва да надникне иззад рамото ми навътре във фоайето на сградата. — Какво става?

— Нищо не става, Конър — успокоително го докосвам по ръката аз. — Въобразяваш си разни работи.

Точно в този момент обаче Лиси изтупурква надолу по стълбите и се появява зад мен на вратата.

— Ъъъ… Ема, търсят те много спешно по телефона — припряно избъбря Лиси с неестествено писклив глас. — По-добре веднага… О, здрасти, Конър!

За жалост Лиси е възможно най-нескопосаният лъжец на света.

— Опитвате се да се отървете от мен! — казва Конър удивено, като мести невярващ поглед ту към мен, ту към Лиси.

— Нищо подобно! — отговаря Лиси, но се изчервява като домат.

— Я чакай малко! — възкликва изведнъж Конър, втренчил поглед в дрехите ми. — Чакай, чакай малко. Ти да не би… не, не мога да повяр… да не би да отиваш на… среща?

Умът ми заработва трескаво. Ако отрека, това вероятно ще доведе до продължителен спор. Докато ако си призная, той може би ще се нацупи и ще си тръгне сърдит.

— Прав си — казвам най-сетне. — Имам среща.

Настъпва шокирано мълчание.

— Не, не мога да повярвам — отронва Конър и за мое безкрайно удивление се отпуска тежко на стъпалата пред входа.

Поглеждам часовника си. Осем без три минути. По дяволите!

— Конър…

— Каза ми, че нямало никой друг! Закле ми се, че няма! О, Ема!

— Нямаше. Но… сега има. И той всеки миг ще дойде да ме вземе… Конър, сигурно няма да ти е приятно да… — Сграбчвам го за ръката и се опитвам да го издърпам да стане, но той се е отпуснал и тежи най-малкото сто килограма. — Конър, моля те! Не прави нещата още по-тежки за всички ни.

— Предполагам, че си права — въздъхва Конър и най-сетне се изправя. — Отивам си.

И той се повлича към малката порта към улицата, унило превил гръб. Усещам пристъп на остро чувство за вина, примесено обаче с не по-малко остро желание той да изчезне по-бързо. За мой ужас обаче в същия момент Конър спира и се обръща.

— И… кой е той?

— Ами… не го познаваш — отговарям, като заключвам пръсти зад гърба си. — Виж, обещавам ти в най-скоро време да излезем да обядваме заедно и да поговорим за всичко.

— О, добре — навежда глава Конър, а по лицето му се изписва дори още по-обиден и наранен израз. — Ясно. Схванах намека ти.

Със затаен дъх го гледам как затваря портичката зад гърба си и бавно поема надолу по улицата. Продължавай да вървиш!… Не спирай!…

В мига, в който Конър свива зад ъгъла, в другия край на улицата се появява колата на Джак.

— Боже мили? — възкликва Лиси, като я вижда. — За малко да…

— Млъквай! — прекъсвам я и се отпускам тежко на стъпалата пред входа. — О, Лиси, не мога да се справям с цялата тази история.

Цялата треперя от нервно напрежение. Имам нужда да пийна нещо. А на всичкото отгоре изведнъж си давам сметка, че сьм гримирала само едното си око.

Сребристата лимузина спира пред къщата, униформеният шофьор излиза, отваря задната врата и отвътре се появява Джак.

— Здрасти! — поздравява ме той леко стреснато, като ме вижда. — Да не съм закъснял?

— Не! Аз само… хм… си седя тук. Нали разбираш, любувам се на… гледката. — Махвам с ръка към улицата и едва сега забелязвам, че точно пред къщата отсреща някакъв мъж с огромно шкембе сменя колелото на караваната си. Прелестна гледка, няма що. — Както и да е. Аз всъщност още не съм готова. Ще влезеш ли за минутка?

— Ами добре — приема Джак с усмивка. — Много мило, че ме каниш.

— И отпрати колата си! — добавям припряно. — Нали щеше да бъдеш без нея!

— Е, не предполагах, че ще седиш на улицата и че ще ме видиш — усмихва ми се Джак. — Както и да е. Даниел, това е всичко за тази вечер — кимва той на шофьора си. — От този момент съм изцяло в ръцете на дамата.

— Това е Лиси, съквартирантката ми — запознавам ги аз, докато шофьорът сяда зад волана и потегля. — А това е Джак.

— Здрасти — усмихва се Лиси смутено и двамата се ръкуват.

Тръгваме нагоре по стълбите към апартамента. Изведнъж си давам сметка колко са тесни. И забелязвам, че боята по стените се лющи, а от мокета, с който са застлани, лъха на зеле. Джак сигурно живее в някое огромно и добре поддържано имение. И там стълбите вероятно са мраморни или нещо подобно.

Добре де, какво от това? Не може всички да имаме мраморни стълби, нали така?

Както и да е. Пък и сигурно е отвратително да имаш такива стълби в дома си. Мраморът излъчва студенина. И се вдига шум, като се ходи по него. И навярно човек непрекъснато се подхлъзва по стъпалата и може да се потроши. И… и… А, да! И сигурно лесно се напуква и троши. И…