Можеш ли да пазиш тайна?

— Права си — усмихва ми се Джак. — Е, с нетърпение се оставям на течението.

Докато таксито се носи по широките булеварди, аз се чувствам наистина горда от себе си. Ами да, тази вечер е доказателство, че съм истинска лондончанка! В състояние съм да заведа гостите си на места, които са извън отъпкания коловоз. Познавам заведения, които са далеч по-екзотични от обичайните. Не че ресторантът, в който ме заведе Джак снощи, не беше страхотен. Но пък мястото, където го водя аз, е направо върхът. Частен клуб! Така де, кой знае, може би Мадона ще бъде там тази вечер!

След двадесетина минути стигаме в Клеркънуел. Макар и неохотно, Джак се съгласява аз да платя таксито, след което го повеждам по тясната пресечка към сградата на клуба.

— Много интересно — подхвърля той, като се оглежда. — Ще ми кажеш ли най-после къде отиваме?

— Почакай и ще видиш — отговарям загадъчно.

Отправям се към вратата, натискам звънеца и изваждайки ключа на Лиси от джоба си, усещам тръпка на сладостно вълнение.

Джак ще бъде силно впечатлен. Джак ще бъде адски силно впечатлен!

— Да? — разнася се глас от домофона.

— Търся Александър, моля — отговарям колкото се може по-небрежно.

— Кого? — пита гласът.

— Александър — повтарям, като се подсмихвам с разбиране. Така де, естествено е да проявяват бдителност, като се има предвид какви знаменитости членуват в клуба.

— Нямаме Александър.

— Сигурно не сте ме разбрали. А-лек-сан-дър! — натъртвам отчетливо.

— Няма никакъв Александър тук.

Изведнъж ми хрумва, че може би съм сбъркала вратата. Помня, че беше тази, ама… дали пък не беше съседната, с опушеното стъкло. Ами да. Тя ми изглежда страшно позната всъщност.

— Малко недоразумение — усмихвам се пътьом на Джак и натискам звънеца на съседната врата.

Тишина. Изчаквам около минута, после позвънявам отново… и пак… и пак. Никой не отваря. Добре де… явно не е и тази врата.

Мамка му!

Ама че съм глупава! Защо не си записах адреса?! Ама бях толкова сигурна, че помня къде е, че…

— Някакъв проблем ли има? — пита Джак.

— Не! — отговарям с ведра усмивка. — Просто се опитвам да си спомня къде точно…

Оглеждам къщите от двете страни на улицата, като се старая да не изпадам в паника. Всички къщи изглеждат абсолютно еднакво. И всички прозорци са тъмни. О, Господи! Ами ако проклетият клуб е не тук, ами на съседната пресечка? Или дори на някоя друга от десетките закътани улички в този баровски квартал? И през ум не ми е минавало, че…

Каква съм глупачка! Ами да! Ще звънна на Лиси и всичко ще е наред. Набирам трескаво номера на домашния ни телефон, но той дава непрекъснато заето. Звъня й на мобилния, но той пък се оказва изключен.

Мамка му! Господи, какво да правя? Не можем да висим тук цяла нощ, нали така?

— Ема — обажда се Джак предпазливо, — искаш ли да извикам колата и да…

— Не! — заявявам категорично и решително поемам към централния булевард.

За щастие, точно когато излизаме на него, виждам да идва свободно такси и му махвам. Двамата се качваме и аз уверено казвам на шофьора адреса на един бар в Клапъм.

Ура! Успях да запазя самообладание и да се държа съвсем като възрастен и решителен човек. Спасих положението!

— Къде отиваме този път? — пита мило Джак.

— В един бар в квартала, където навремето живеехме двете с Лиси. Вярно, че е чак в другия край на града, но пък е много симпатично. Ще видиш. Храната е страхотна и никога не лъжат в сметките.

— Звучи страхотно — усмихва ми се Джак и аз също му се усмихвам, преизпълнена с гордост от себе си.

Добре де! Откъде да знам, че по това време на нощта движението в центъра на Лондон е толкова задръстено! Както и да е. Най-сетне прекосяваме града и стигаме в Клапъм. Освобождавам таксито и уверено повеждам Джак в уличката. Само след няколко крачки обаче спирам като закована — на мястото на бара виждам да се издига някакъв недовършен строеж!

Ами сега?!? Изведнъж ми се приисква да избухна в сълзи. Да се свлека на паважа, да заровя глава в ръце и да плача, да плача…

— Какво ще кажеш за една пица?

— Не знам наоколо да има пицария…

— Ей там продават пици за вкъщи — кимва Джак към някакво неугледно магазинче в единия край на улицата. — А там пък виждам пейка — махва той с ръка към противоположната посока, където има малка градинка с павирани алеи, няколко дървета и една дървена пейка. — Ти вземи пиците, а аз ще запазя пейката — усмихва ми се той.

Никога през целия си живот не съм се чувствала толкова унизително. Никога.

Джак Харпър ме води на вечеря в най-луксозния, най-модния ресторант на света. А аз го гощавам с пица на градинска пейка насред един от най-бедняшките квартали на Лондон.

— Ето пиците — казвам, когато донасям двете горещи кутии на пейката. — Взех маргарити, с шунка, гъби и зелени чушки.

Направо не ми се вярва, че това ще е вечерята ни. Поне да беше някоя наистина хубава пица, нещо по-специално, с броколи и морски дарове например, а то…

— Върхът! — възкликва Джак с усмивка, отхапва с апетит, дъвче и преглъща с наслада, като същевременно бръква във вътрешния джоб на сакото си. — Смятах да ти го подаря в края на вечерта, на сбогуване, но сега май е по-добре…