Можеш ли да пазиш тайна?

— Ема, ще предложа на Джак нещо за пиене, докато се приготвиш — подхвърля Лиси с усмивка, чието значение разтълкувам като „Готин е!“.

— Благодаря — отговарям и й хвърлям поглед в смисъл „Да, нали?“.

Втурвам се в стаята си и припряно се заемам да довърша грима си.

След няколко секунди чувам деликатно почукване на вратата.

— Влизай! — извиквам, като очаквам да е Лиси.

Но на прага се появява Джак, носейки две чаши. По цвета познавам, че в едната има сладко шери, а в другата — уиски.

— О, благодаря! — поглеждам го мило. — Добре ще ми дойде.

— Няма да влизам — подхвърля той тактично.

— Не, не, няма проблем. Влизай и сядай.

Махвам с ръка към леглото, но в същата секунда виждам, че то е затрупано с дрехи. А върху столчето пред тоалетката ми има голяма и раздърпана купчина модни списания. По дяволите, трябваше да се сетя да пооправя малко стаята си.

— Предпочитам да постоя — отговаря Джак с лека усмивка. Отпива от уискито си и оглежда любопитно наоколо. — Значи това е твоята стая. Твоят интимен свят.

— Аха — изчервявам се леко, като свалям капачката на червилото си. — Малко е поразхвърляно…

— Много е приятна. Излъчва… домашен уют.

Забелязвам, че хвърля поглед към купчината обувки в ъгъла, към висящата от полилея пъстра пластмасова рибка, към огледалото, в чиито ъгли са преметнати няколко шалчета и коланчета, към новата ми пола, която виси на закачалка върху открехнатата вратичка на гардероба.

— „Онкологични изследвания“? — пита той озадачено, прочитайки етикета на полата ми. — Какво…

— Това е магазин — прекъсвам го аз донякъде предизвикателно. — За дрехи втора употреба.

— Аха — кимва той с тактично разбиране. — Красива кувертюра — добавя Джак с лека усмивка, като кимва към леглото ми, където между струпаните дрехи надничат щамповани шарени зайчета, мечета, котета и други животинки.

— Това е иронично — подхвърлям припряно. — Ъъъ… иронично послание, искам да кажа.

Адски неудобно! Трябваше да се сетя да покрия леглото си с нещо друго. Така де, с някоя по-изтънчена кувертюра.

Забелязвам, че Джак е втренчил невярващ поглед в отвореното чекмедже на тоалетката ми, претъпкано с гримове.

— Ама ти колко червила имаш? — пита той сащисано.

— Ъъъ… те са ми за всеки случай — измънквам и бързо затварям чекмеджето.

Май не беше добра идея да го каня да влезе в стаята ми. Джак взема от тоалетката ми шишенцето с поливитамини и съсредоточено започва да го разглежда. Хубаво де, какво толкова интересно има в едни витамини, по дяволите?!? Сега пък се вторачва в плетеното на една кука коланче от Кейти, което виси, преметнато върху огледалото.

— Какво е това? Змия ли?

— Коланче — отговарям, като смръщвам лице, докато си слагам едната обеца. — Ужасно е, знам. Не мога да понасям плетива на една кука.

Къде ми е другата обеца? Къде се е затрила, по дяволите?!

О, ето я. Слава Богу! Какво прави Джак сега?

Обръщам се и го виждам да чете с интерес графика ми за физически упражнения, който си направих в началото на януари, след като през целите коледни празници се бях тъпкала със сладкиши и какво ли не още.

— „Понеделник, седем сутринта… — започва да чете Джак на глас — …три обиколки тичешком на квартала; четиридесет коремни преси. В обедната почивка: курс по йога. Вечерта: петдесет лицеви опори; шестдесет коремни преси.“ — Отпива от уискито си, поглежда ме с уважение и кимва: — Много внушителна програма. И ти го правиш всичко това, така ли?

— Ами… — казвам след кратка пауза, — не винаги успявам да… абсолютно всеки… Така де, беше твърде амбициозно… нали разбираш… ъъъ… Както и да е! — прекъсвам рязко, пръсвам си щедро парфюм и добавям: — Да вървим!

О, Господи, трябва по-бързо да го измъкна от стаята ми, преди да е забелязал някой захвърлен санитарен тампон и да ме е попитал какво е това! Ама не, честно, това на нищо не прилича! Какво толкова се интересува от всичко?!?

XV

Най-сетне излизаме. Когато вдъхвам прохладния вечерен въздух, усещам да ми олеква и да ме обзема щастливо нетърпение. Настроението ми е съвсем различно от снощи. Няма стряскащи с лукса си лимузини, нито баровски ресторанти. Всичко е много по-непосредствено и забавно.

— И така — подхвърля Джак, докато вървим към булеварда, — срещата ни ще бъде в стил „Ема“, а?

— Абсолютно!

Вдигам ръка, за да спра минаващото свободно такси и казвам на шофьора името на булеварда в Клеркънуел, където е пресечката с частния клуб.

— Значи ни е позволено да ползваме такси, така ли? — подхвърля Джак невинно, докато се качваме в колата. — Не е нужно да висим да чакаме автобус…

— По изключение, като много, много специална глезотия — отговарям престорено сериозно и назидателно.

— Добре де, и къде отиваме? На ресторант ли? Или на бар? Или на дискотека?

— Почакай и ще видиш! — усмихвам му се широко. — Помислих си, че е добре да прекараме една необременителна и спонтанно забавна вечер.

— Снощи май се изхвърлих, нали? — пита Джак след кратка пауза.

— Не, беше много мило! — отговарям любезно. — Но понякога човек прекалено много обмисля нещата. Нали разбираш… понякога е по-добре да се оставиш на течението, пък каквото ще да става.