Можеш ли да пазиш тайна?

Главите на хората в залата отново се обръщат към мен в очакване на отговора ми.

— Ами… ъъъ… — Цялата се треса от неудобство. — Защото аз… ние…

Не, не мога да го произнеса гласно. Не мога и това си е.

Но и не ми се налага. Наблюдавам потресено как лицето на Конър сменя цвета си от аленочервен в мъртвешки блед.

— Не! — изхриптява той и ме гледа така, сякаш вижда призрак. И то не някой обикновен домашен призрак, а истинско чудовище.

— Не! — повтаря Конър ужасено. — Не. Не го вярвам.

Това сякаш отприщва потоп в залата. Изведнъж всички започват да ми задават въпроси и да ми подхвърлят разни забележки.

— Затова ли Харпър дойде в Англия? Заради теб?

— Ще се омъжиш ли за него?

— Правили ли сте секс тук, в офиса?

— Заради него ли заряза Конър?

Не, не издържам повече. Трябва да се махна оттук. Веднага!

Ставам и без да поглеждам когото и да било, изхвърчавам от стаята.

Когато влизам в пустия отдел по маркетинг, сварвам телефоните да звънят на пожар. Разтреперана грабвам чантата и връхната си дреха, а междувременно няколкото души, които са ме последвали, започват да отговарят на телефоните.

— Ема, дядо ти се обажда — казва ми Артемис и добавя, като затулва с длан слушалката: — Разправя нещо за нощните автобуси и казва, че никога вече няма да ти вярва.

— Търсят те от рекламния отдел на „Харвис Бристол Крийм“ — подвиква ми Каролин. — Питат на кой адрес да ти изпратят каса сладко шери.

— Ема, баща ти е на тази линия — обръща се към мен Ник. — Спешно трябвало да говори с теб.

— Не мога — измънквам. — Не мога да говоря с никого. Трябва да… трябва да…

Втурвам се навън от офиса. Тичам по коридорите и надолу по стълбите. Навсякъде е пълно с хора, които се връщат по бюрата си след края на интервюто. Всички се обръщат след мен, зяпат ме и коментират.

Спринтирам към изхода, а гласовете ме преследват, отеквайки в мраморното фоайе. Започвам да бутам с две ръце тежката врата на входа. Охранителят Дейв скача, притичва да ми помогне и втренчил неотклонно поглед право в гърдите ми, подхвърля окуражително:

— Нищо им няма, миличка. Много са си хубави даже.

Най-сетне излизам и хуквам през глава по улицата. Когато оставам без дъх, се свличам на първата попаднала ми пейка и заравям лице в ръцете си.

Цялата треперя от преживения шок.

В главата ми цари пълен хаос.

Никога преди, през целия ми живот, никой не ме е карал да се чувствам толкова дълбоко и тотално посрамена и унижена.

XX

Пътувам за вкъщи с метрото, а сълзите се стичат по лицето ми. Чувствам се безкрайно объркана.

Мислех, че Джак ме обича…

Мислех, че той и аз сме…

И изведнъж осъзнавам истината.

Джак изобщо никога не се е интересувал от мен. Никакви сродни души не сме били. За него съм била само типична представителка на потенциалния пазар на тъпата му нова линия от женски продукти. Най-обикновено, съвсем незабележително момиче от улицата.

Джак само ме е използвал.

Ама че глупачка съм била. Пълна глупачка!

Когато най-сетне се довличам до апартамента, спирам за малко пред входа, избърсвам сълзите от лицето си и си поемам няколко пъти дълбоко дъх.

Господи, как сега ще погледна Лиси в очите след това, което Джак каза по телевизията?

С Лиси сме най-добри приятелки от деца. Неведнъж ми се е случвало да изпадам в неудобни ситуации пред нея. Но нищо, абсолютно нищо не може да се сравни с това!

Де да можеше в последния момент преди интервюто тя да е решила да излезе и изобщо да не го е гледала! Но в мига, когато отварям вратата на апартамента, я виждам да излиза от кухнята в коридора. Поглежда ме и по израза на лицето й познавам, че това е краят. Оттук нататък нещата между нас никога няма да са същите, каквито бяха. Джак предаде не само любовта ми. Той съсипа и най-доброто приятелство, което съм имала през живота си. Точно както стана и във филма „Когато Хари срещна Сали“. Сексът се изпречва на пътя на нашите взаимоотношения и никога вече няма да можем да бъдем приятелки, защото искаме ди спим заедно…

Не, не е така! Това беше във филма. Ние с Лиси не искаме да спим заедно. Ние искаме да… Не, тоест ние не искаме да…

Така де… Както и да е. Скапана работа.

— О! Ъъъ… хм… здрасти, Ема! — измънква Лиси, забила поглед в пода.

— Здрасти! — отговарям със свито гърло. — Реших да се прибера по-рано. В офиса стана просто… направо… ужасно…

Млъквам нерешително. Настава възможно най-тягостното, най-отчайващото мълчание на света. Но то не може да продължава вечно, нали така?

— Ъъъ… гледала си интервюто, предполагам — започвам най-сетне аз.

— Да — отронва Лиси, без да откъсва поглед от пода. — И аз… исках само да ти кажа, че… че, ако искаш да се изнеса, веднага ще го направя.

В гърлото ми засяда буца. Знаех си. Знаех си, че така ще стане. Това е краят на нашето неразделно приятелство, продължило двадесет и една години. Една мъничка тайна излиза наяве и край… всичко свършва.

— Не е нужно — казвам, като едва се сдържам да не ревна с глас. — Аз ще се изнеса.

— Не! — извиква Лиси. — Аз ще се изнеса. Ти нямаш никаква вина за това, Ема! Аз съм виновна! Аз… аз… съм те подстрекавала.