Мъртви за света

И аз си имах своите терзания, разбира се. И аз бих искала да се омъжа, да имам деца, да бъда вярна на любимия в разумни граници. От мен би излязла чудесна майка. Но нямаше как да се омъжа за обикновен човек, защото винаги щях да знам кога ме лъже, кога ми е ядосан и изобщо всичко, което си мисли за мен. Всичките ми опити за срещи с обикновени мъже са се проваляли с гръм и трясък заради проклетата ми телепатия. С вампирите подобни проблеми не съществуваха, но за сметка на това законът не им позволяваше да се женят — поне засега. Не че някой вампир ми е предлагал брак, припомних си аз и ядосано хвърлих кърпата в коша за пране. Вероятно бих могла да създам сравнително нормална връзка с някой върколак или друго свръхсъщество, тъй като не можех да чета ясно мислите им… Да бе, сякаш наоколо ми гъмжеше от върколаци, коленичили пред мен с пръстен в ръка.

Трябваше просто да живея за мига и да му се наслаждавам максимално. А мигът ми предлагаше един великолепен вампир, който временно беше загубил паметта си, а заедно с нея и голяма част от своята индивидуалност; един вампир, който се нуждаеше от спокойствие и увереност точно толкова, колкото и аз.

Докато слагах обеците си, внезапно стигнах до извода, че Ерик имаше повече от една причина да ме харесва толкова много. След всичките дни, през които живя без спомени за имуществото си, за подчинените си, за властта си и дори за самия себе си, прекараната с мен нощ му даде усещането, че се е сдобил с нещо свое — с мен. Неговата възлюбена.

Продължавах да стоя пред огледалото, но вече не виждах отражението си. Отсреща ме гледаше цял един свят, който Ерик смяташе за своя собственост.

Не ми се искаше да го разочаровам.

Настроението ми застрашително се влошаваше; безметежното ми щастие бе на път да премине в безжалостно самобичуване, затова изпитах облекчение, когато телефонът звънна. На екрана се изписа номерът на Сам. Обаждаше се от бара, а не от караваната си.

— Суки?

— Здрасти, Сам.

— Съжалявам за Джейсън. Някакви новини?

— Не. Звъннах в полицията веднага щом се събудих. Диспечерката ми каза, че Елси Бек ще се свърже с мен, ако се появи някаква нова информация. Повтори го около двайсет пъти всъщност. При всяко мое обаждане.

— Искаш ли да намеря някой, който да поеме смяната ти?

— Не. Предпочитам да съм заета с работа, отколкото да се мотая вкъщи. Те знаят къде да ме потърсят, ако имат нещо да ми кажат.

— Сигурна ли си?

— Да. Благодаря за предложението, все пак.

— Ако мога да ти помогна с нещо, просто ми кажи.

— Сега като се замислих, може би има нещо такова.

— Да?

— Помниш ли онази дребничката девойка, която Джейсън доведе в бар в новогодишната нощ?

Сам се замисли.

— Да — колебливо отвърна той. — Една от сестрите Норис? Те живеят в Хотшот.

— Така каза и Хойт.

— С тези хора трябва да се внимава, Суки. Хотшот е старо селище. Там отдавна се практикуват родствени бракове.

Не бях сигурна какво точно се опитваше да ми каже Сам.

— Сам, би ли ми обяснил малко по-подробно? Боя се, че днес не съм много добра в тълкуването на тънки намеци.

— Точно в момента не мога.

— О, не си сам, така ли?

— Не. При мен е един от доставчиците. Просто внимавай. Те са много… различни. Много.

— Ясно — бавно отвърнах аз, макар че нищо не ми беше ясно. — Ще внимавам. Ще се видим в четири и половина.

Затворих телефона, обзета от смътно предчувствие за опасност.

Разполагах с достатъчно време да отида до Хотшот и да се върна преди работа. Нахлузих някакви джинси, маратонки, яркочервена блуза с дълъг ръкав и старото си синьо палто. Взех адреса на Кристъл Норис от телефонния указател и го потърсих на картата. Прекарала съм целия си живот в община Ренард и смятах, че познавам района добре, но се оказа, че Хотшот е като черна дупка в системата на географските ми познания. Налагаше се да взема картата със себе си.

Качих се в колата и поех на север. На първото Т-образно кръстовище завих на дясно. Подминах фабриката за обработка на дървен материал — която осигуряваше прехраната на голяма част от съгражданите ми, — цеха за претапициране на мебели и окръжната водоснабдителна служба. По пътя видях едно-две магазинчета за алкохол, а на следващия кръстопът пред погледа ми се изпречи селски магазин за хранителни стоки, гордо закичен с табела:

„СТУДЕНА БИРА И СТРЪВ“

Беше останала да виси там от лятото. После отново завих надясно и продължих в южна посока.

Колкото по-дълбоко навлизах в този затънтен район, толкова по-лош ставаше пътят. Екипите по поддръжка на пътищата не бяха стъпвали тук от лятото. Жителите на Хотшот или нямаха собствен представител в общинската управа, или просто не желаеха посетители. От време на време пътят хлътваше в ниски участъци, докато се виеше между мочурищата. При силни валежи тези ями сигурно се пълнеха с вода и районът ставаше абсолютно непроходим. Не бих се изненадала, ако наоколо се срещаха и алигатори.