Мъртви за света

— Напротив, длъжна си — чашата на търпението ми преля и аз внезапно приключих с любезностите. — Аз не съм като теб. Нямам сестра или племенник — и кимнах към детето. Шансовете ми да съм познала пола му бяха петдесет на петдесет. — Нямам нито майка, нито баща, нито… никого. Никого, освен брат ми — поех дълбоко въздух. — Искам да знам къде е Джейсън. Така че, ако знаеш нещо, бъди така добра да ми кажеш.

— Иначе? Какво ще направиш? — злобно попита тя, но много й се искаше да разбере какво крия в ръкава си. Това поне успях да прочета зад плътната пелена, която обгръщаше свръхестествения й мозък.

— Да, какво? — обади се някакъв по-спокоен глас.

На вратата стоеше мъж. Около петдесет годишен, с добре оформена посребрена брада и късо подстригана коса. Дребен мъж, не по-висок от метър и седемдесет, жилав и с мускулести ръце.

— Всичко, което се наложи — отвърнах аз и го погледнах право в очите. Те имаха много странен златистозелен цвят. Човекът не изглеждаше враждебно настроен, а по-скоро любопитен.

— Защо сте тук? — попита той все така спокойно.

— Кой сте вие? — нямах нито време, нито желание да преразказвам цялата си история на всеки срещнат. Но този човек излъчваше авторитет, а в добавка към това не споделяше враждебността на Кристъл, така че може би си струваше да разговарям с него.

— Аз съм Калвин Норис, чичото на Кристъл — мозъкът му излъчваше онзи особен тип вълни, характерни за свръхсъществата. Съдейки по липсата на кучета в селото, реших, че жителите му са върколаци.

— Господин Норис, аз съм Суки Стакхаус — интересът му към мен видимо нарасна. — Брат ми Джейсън доведе вашата племенница на новогодишното парти в бар „Мерлот“. На следващата нощ брат ми изчезна безследно. Искам да разбера дали Кристъл знае нещо, което би могло да ми помогне да го открия.

Калвин Норис се наведе да погали детето по главата, а после пристъпи към дивана и се настани до Кристъл, която не спираше да ми хвърля кръвнишки погледи. Изглеждаше спокоен, с подпрени на коленете лакти и леко наведена встрани глава, така че да вижда начумереното лице на племенницата си.

— Това ми звучи разумно, Кристъл. Момичето иска да разбере къде е брат й. Ако знаеш нещо, кажи й.

— Защо трябва да й казвам каквото и да било? Идва тук и се опитва да ме заплашва — сряза го Кристъл.

— Защото ако някой е в беда, трябва да му помогнем. Проява на елементарна любезност. А доколкото разбирам, ти не си я търсила, за да й предложиш помощ, нали?

— Не мисля, че Джейсън просто е изчезнал. Според мен… — тя рязко млъкна, осъзнавайки, че е казала твърде много.

Калвин настръхна от напрежение. Явно не очакваше, че племенницата му действително разполага с информация за изчезването на Джейсън. Той просто искаше да я помоли да се държи по-любезно с гостенката си. Това поне успях да прочета, но нищо повече. Опитвах се да определя типа на връзката им, но не ми се удаваше. Той очевидно притежаваше някаква власт над момичето, но какво точно? Този човек излъчваше авторитет не просто на чичо, а и на неин главатар. И макар да носеше работни дрехи и груби ботуши и да изглеждаше като обикновен наемен работник, Калвин Норис със сигурност заемаше някакъв много влиятелен пост.

Водач на глутницата, помислих си аз. Но къде му е глутницата тогава? В този затънтен пущинак? Тогава се сетих за предупреждението на Сам относно репутацията на Хотшот и получих прозрение. Всички обитатели на Хотшот бяха същества с двойствена природа.

Възможно ли беше това? Не разполагах със сигурно доказателство, че Калвин Норис е върколак, но можех да се обзаложа, че по пълнолуние не се превръща в зайче. Обзе ме непреодолимо желание да се протегна и да го докосна по ръката, за да получа достъп до съзнанието му.

Едно нещо вече знаех със сигурност: за нищо на света не бих искала да съм близо до Хотшот през трите нощи около пълнолуние.

— Ти си сервитьорката от „Мерлот“ — каза той и премести втренчения си поглед от Кристъл върху мен.

— Аз съм една от сервитьорките в „Мерлот“.

— И си приятелка на Сам.

— Да — небрежно отвърнах аз. — Сам ми е приятел, Алсид Ерво също. Познавам и полковник Флъд.

Тези имена определено значеха нещо за Калвин Норис. Изобщо не се изненадах, че е чувал за тези видни фигури от обществото на шривпортските върколаци — а очевидно вече познаваше и Сам. Моят шеф не жалеше време и средства да се свърже с колкото се може повече представители на местното свръхестествено общество.

Кристъл седеше на дивана все така начумерена, но не изпускаше и дума от разговора ни. От съседната стая се появи момиче, облечено в дънков гащеризон, и взе на ръце детето. Въпреки че лицето й бе по-закръглено и не толкова изразително, не беше трудно да се сетя, че това е по-малката сестра на Кристъл. Която отново чакаше бебе.

— Имаш ли нужда от нещо, чичо Калвин? — попита тя и ме изгледа над рамото на детето.

— Не, Доун. Погрижи се за Матю — тя изчезна навътре в къщата с товара си на ръце. Значи правилно бях отгатнала пола на детето.

— Кристъл — каза Калвин Норис с ужасяващо спокоен глас, — очаквам да чуя от теб какво се е случило.