Мъртви за света

В крайна сметка нашите вещици направиха така, че да завали дъжд… в сградата. Дъждът бавно разсея плътната мъгла и вече можех да дишам спокойно, макар че бях мокра до кости и вкочанена от студ. Огледах се и установих, че се намирам близо до вътрешната врата, която водеше към по-голямото помещение. Видимостта ставаше все по-добра; в стаята нахлу светлина и вече можех да различавам очертания и форми. Една от тях се понесе с ръмжене към мен на два крака, които обаче не изглеждаха съвсем човешки. Деби Пелт! Тя пък какво правеше тук? За последно я видях да излиза навън заедно с двамата уикани, а ето че сега пак се мотаеше тук. Дали по своя воля, или не, Деби тъкмо започваше да променя облика си — по лицето й стърчеше козина, а зъбите й изглеждаха по-дълги и по-остри. Опита се да ме захапе за гърлото, но получи конвулсия, свързана с процеса на превъплъщението й, и не успя да ме докопа. Отскочих назад, но се спънах в нещо на пода и изгубих една-две драгоценни секунди, докато възвърна равновесието си. Тя се приготви за нова атака и тогава се сетих, че имам в ръката си нож. Размахах го насреща й и тя се поколеба, но продължи да ръмжи злобно.

Гадината смяташе да използва суматохата, за да си уреди сметките с мен, а аз нямах достатъчно сили да се бия със свръхсъщество. Налагаше се да използвам ножа, макар че ми призляваше само като си го помислех.

В този зловещ миг от парцалите на мъглата се протегна огромна ръка, обляна в кръв, улови Деби за гърлото и започна да стиска. Здраво. Но преди да успея да разпозная собственика на ръката, отнякъде изскочи огромен вълк и ме повали на земята.

После подуши лицето ми.

Аха, нека позная… Точно тогава обаче друг вълк се хвърли отгоре му и двете животни се превърнаха в огромна космата топка, от която се чуваше само тракане на зъби и страховито ръмжене. Гледах безпомощно отстрани, но не посмях да се намеся. Всичко се случваше толкова бързо, че нямаше как да съм сигурна кой е добрият вълк и кой лошият.

Мъглата бързо се разсейваше и аз най-после успях да получа представа за общата картина. Защо ли ми трябваше? Гледката беше ужасяваща! Измежду купищата вещерски принадлежности се въргаляха тела — както мъртви, така и ранени, — и всичко беше подгизнало в кръв. Португалеца — младият върколак от военновъздушната база — лежеше проснат пред мен. Мъртъв. Кълпепър го прегръщаше и виеше от мъка. Миниатюрно късче война, което ми причиняваше огромна болка.

Халоу стърчеше права насред целия този хаос — изцяло в човешки вид, гола и омазана в кръв. Грабна единия от вълците и пред очите ми го запокити в стената. Излъчваше странна смесица от великолепие и ужас. Пам, раздърпана и мръсна, се промъкваше крадешком зад гърба й. Изглеждаше потресаващо и в първия миг дори не я познах. Тя се хвърли напред, улови Халоу за кръста и я повали на земята. Великолепна атака! От години гледам нощните футболни мачове в петък, но по-технично изпълнение от нейното не бях виждала. А ако беше успяла да я хване малко по-високо и да я стисне малко по-здраво, всичко щеше да приключи дотам. Само че Халоу, хлъзгава от дъжда и кръвта, успя да се извърти, сграбчи дългата права коса на Пам и я дръпна с такава сила, че отскубна не само кичури от нея, но и парчета скалп.

Пам започна да пищи като гигантски чайник. Не съм предполагала, че от нечие гърло — в случая не човешко, но все пак гърло, — може да излезе толкова пронизителен звук. Пам, вярна на принципа „око за око, зъб за зъб“, улови Халоу за ръцете и я прикова към пода. Кипеше люта борба. Битка между титани. Вещицата се съпротивляваше с всички сили и имаше огромни шансове за успех, тъй като по лицето на Пам се стичаше кръв и й пречеше да вижда. Но все пак Халоу беше човек, а Пам — вампир. В двубоя обаче внезапно се намеси трети участник — мъжът с хлътналите бузи, — който допълзя до двете жени и захапа Пам за врата. Двете й ръце бяха заети и тя нямаше как да му попречи. Човекът не просто я ухапа, а започна да пие кръвта й направо от гърлото и да се налива със сила така, сякаш зареждаше батериите си с мощна енергия. Огледах се и осъзнах, че аз съм единственият зрител на тази трагедия. С два скока се озовах до човека пиявица, който просто не ми обърна никакво внимание.

Налагаше се да използвам ножа. За пръв път през живота си се изправях през подобна дилема; за да забия нож в гърба на някого, ситуацията трябваше да е наистина критична, въпрос на живот и смърт — и то не чия да е смърт, а моята собствена. Тук, меко казано, нещата изглеждаха малко по-различно. Започнах да се колебая, а се налагаше да действам веднага. Пам губеше сили с всяка изминала секунда и все по-трудно удържаше проснатата на пода Халоу. Стиснах здраво черната дръжка на ножа и опрях черното му острие в гърлото на кръвопиеца.

— Пусни я — извиках.

Никаква реакция.