Мъртви за света

Вълците не говорят, за жалост, така че Алсид нямаше как да ми даде съвет. Само ме погледна в очите и тихо изскимтя. Знам, знам — вече трябваше да съм се върнала при колите, но аз продължавах да вися тук, в най-опасната зона. Усетих раздвижване около себе си. Алсид подви опашка и зае позиция до задния вход на сградата.

— Ти какво правиш тук? — че се гласът на Бил. Странно как успя да побере толкова много гняв в толкова тих шепот. — Пам ти каза да се махнеш веднага щом приключиш с броенето!

— Вътре има трима невинни — прошепнах в отговор аз. — От местните вещици. Изнудили са ги да участват.

Бил изсумтя нещо под носа си, но аз все пак му предадох описанието на уиканите, получено от Холи.

Усетих как тялото му се напрегна и миг по-късно до нас приклекна Деби. Луда жена, да се навира на педя разстояние от вампира и човека, които я мразят най-много от всички!

— Казах ти да стоиш по-далече — изсъска застрашително Бил.

— Алсид се отрече от мен — уведоми ме тя, все едно не знаех.

— А ти какво очакваше? — свих рамене аз. Ей богу, печалната й поза направо ме убиваше. Тази жена никога ли не е чувала поговорката „Каквото надробиш, това ще сърбаш“?

— Трябва да намеря начин да си върна доверието му.

Какво можех да кажа? Ако Деби искаше да си купи малко себеуважение, значи беше объркала магазина.

— Тогава ми помогни да спасим тримата невинни в щабквартирата на Халоу — казах аз. Този проблем не ми излизаше от главата. — Ти всъщност защо не си се преобразила в своето си животно?

— О, не мога — жално въздъхна тя. — Алсид се отрече от мен и сега ме е страх да се преобразявам в неговата глутница. Направя ли го, те имат пълното право да ме убият.

— А в какво животно се превръщаш по принцип?

— Лисица.

Идеален избор.

— Хайде — подканих я аз и се приготвих да тръгвам към сградата. Ненавиждах тази жена, но ако можеше да ми е от полза, бях длъжна да се съюзя дори с нея.

— Чакай, аз трябва да заема позиция до задния вход, заедно с върколака — изсъска Бил. — Ерик вече е там.

— Ами тръгвай тогава!

Усетих нечие присъствие зад гърба си и рискувах да се обърна. Пам. Усмихваше се с щръкнали до край резци, от което ме побиха тръпки.

Не знам дали щяхме да стигнем незабелязани до сградата, ако вещиците не бяха заети с ритуала си, спокойни, че кварталът е потопен в магия и Холи стои на пост. Но поне този път късметът застана на наша страна. Няколко минути по-късно аз, Деби и Пам се добрахме до парадния вход, където ни чакаше младият върколак Сид. Разпознах го дори във вълчия му облик. До него стоеше Буба.

И изведнъж ме озари прозрение! Пристъпих тихо към Буба и прошепнах в ухото му:

— Можеш ли да изтичаш до уиканите? Онези, които са на наша страна? Знаеш ли къде са?

Буба кимна убедително.

— Кажи им, че вътре има трима местни уикани, принудени насила да участват в това. Попитай ги дали не могат да направят някаква магия, с която да го отделят от останалите, така че да ги разпознаем.

— Ще ги питам, мис Суки. Те винаги се държат много мило с мен.

— Браво, Буба. Действай. Бързо и тихо.

Той кимна и потъна в мрака.

Миризмата около сградата стана толкова силна, че едва дишах. Имах чувството, че се намирам в магазина за парфюмирани свещи в търговския център.

— Къде изпрати Буба? — попита Пам.

— Обратно при уиканите. Трябва да направят така, че тримата невинни да изпъкнат сред останалите, за да не ги убием.

— О, не, трябва веднага да се върне! Без него не можем да влезем! Той трябва да разбие вратата!

— Но защо… — взех да пелтеча аз, смутена от реакцията на Пам. — Той не може да влезе без покана също като теб.

— Мозъкът на Буба е увреден. Той не е истински вампир. Може да влиза навсякъде без словесна покана.

Ченето ми увисна от изненада.

— Защо не ми каза? — попитах.

Пам само повдигна вежди. Замислих се и се сетих, че наистина съм виждала Буба да влиза неканен. Поне два пъти. Просто великолепно!

— Значи сега аз трябва да вляза първа — казах аз доста по-спокойно, отколкото се чувствах в действителност. — А после да ви поканя, така ли?

— Да. Твоята покана ще ни е достатъчна. Сградата не е тяхна собственост.

— Ъм… сега какво, веднага ли влизаме?

Пам изсумтя. На бледата светлина от уличната лампа усмивката й изглеждаше зловещо.

— Официална покана ли чакаш?

Господи, пощади ме от вампирски сарказъм!

— Мислиш ли, че Буба е успял да предаде съобщението на уиканите?

— Разбира се. Е, хайде! Да им сритаме задниците! — изчурулика тя. Съдбата на невинните уикани изобщо не я интересуваше. Всички (освен мен) изглеждаха в пълна бойна готовност — с щръкнали резци и светнали погледи. Дори младият върколак.

— Щом ритна вратата, веднага влизаш — прошепна Пам и ме щипна по бузата, за моя огромна изненада.

Ама аз изобщо не искам да влизам, помислих си.

Само че нямах избор. Изпънах гръб, застанах зад Пам и станах свидетел на изумителна гледка: вампирката вдигна крак, прицели се и го стовари върху вратата със силата на четири или пет мулета. Ключалката се строши, дървото се пропука и вратата полетя напред. Аз се втурнах и изкрещях към вампирите (включително и онези, които стояха до задния вход):

— Влизайте!