Мъртви за света

Всички в сградата бодърстваха. Спящият мозък също изпраща сигнали, но са съвсем слаби и нямат нищо общо с тези на будния мозък. Разликата в мозъчната активност е съществена — представете си заспало куче, което потрепва насън, и куче пазач на пост. Нещо такова.

За да събера максимално количество информация, трябваше да се придвижа още по-близо до сградата. Никога до сега не бях ровичкала в много мозъци наведнъж, за да извлека толкова специфични детайли като виновност и невинност. Дори не знаех дали това е възможно. Но ако в сградата имаше и нормални хора — освен злите вещици, — не ми се искаше те да пострадат в мелето.

— По-близо — прошепнах на Буба, — но без да ни забележат.

— Да, мис — отвърна той съвсем тихичко. — Трябва ли да си държиш очите затворени?

Кимнах и той ме поведе внимателно през улицата. Скрихме се в сянката зад боклукчийския контейнер, който се намираше на около пет метра южно от сградата. За пръв път се зарадвах, че е студено, защото иначе вонята щеше да е нетърпима. Най-отгоре се виждаха понички и изсъхнали цветя, а отдолу се подаваха развалени отпадъци от храна и стари памперси, които минувачите подхвърляха пътьом в удобния контейнер. Целият този букет от аромати изобщо не се връзваше с околната миризма на магия.

Наместих се удобно, блокирах обонянието си и се заслушах. Макар че вече имах опит в тази дейност, за пръв път ставах жертва на подобна мисловна атака. Все едно чувах дванайсет телефонни разговора едновременно. Между присъстващите имаше и върколаци, което допълнително усложняваше нещата. Долавях само отделни фрази и недовършени изречения.

… надявам се, че сърбежът не се държи на вагинална инфекция…

Тя просто отказва да ме чуе; не й се вярва, че тази работа може да се свърши от мъж.

Ако я превърна в жаба, дали някой ще забележи разликата?

… така ме е яд, че не купихме диетична кока-кола.

Ще открия проклетия вампир и ще го убия…

Майко на Земята, чуй молбите ми.

Затънах твърде дълбоко…

По-добре да си купя нова пила за нокти…

За съжаление, никой не си мислеше ясни и конкретни неща от сорта на „Тези дяволски вещици ме държат в плен! Помощ!“ или „Чувам приближаването на вампирите!“. Тези тук звучаха като група стари познайници, които се чувстваха спокойни в компанията на останалите и имаха едни и същи цели. Дори дочутата молитва звучеше някак банално, като по навик. Надявах се, че Халоу няма да усети атаката ми. До този момент всички изглеждаха потънали в собствените си мисли.

— Буба — едва чуто прошепнах аз, — иди да кажеш на Пам, че вътре са петнайсет души. Доколкото мога да преценя, всичките са вещици.

— Да, мис.

— Помниш ли как да стигнеш да Пам?

— Да, мис.

— Сега можеш да пуснеш ръката ми.

— Добре, мис.

— Движи се тихо и внимателно — прошепнах.

И той изчезна. Приклекнах в сянката на миризливия контейнер, където мракът изглеждаше още по-плътен, и отново се заслушах в мислите на врага. Трима от тях бяха мъже, всички останали — жени. Усетих присъствието на Халоу, защото една от жените я гледаше и си мислеше за нея… страхуваше се от нея, и то така, че и мен ме побиха тръпки. Зачудих се къде ли са паркирали колите си — а може би летяха с метли? Ха-ха! После се сетих за нещо друго… твърде късно уви!

Щом са толкова хитри и опасни, защо, дявол да го вземе, нямат стражи на пост?

И тогава някой ме сграбчи отзад.

12

— Коя си ти? — попита тънък женски глас. Нямаше как да отговоря, защото едната й ръка притискаше устата ми, а другата държеше нож, опрян в гърлото ми. Очевидно тя го разбра секунда по-късно, защото каза: „Влизаме вътре“, и започна да ме бута към задния вход на сградата.

Такъв обрат на събитията изобщо не ме устройваше. Трябваше да направя нещо! Ако тя беше една от вещиците на Халоу — от онези, които пиеха вампирска кръв, — нямаше да ми се размине. Но аз си имах работа с една най-обикновена вещица, която едва ли беше виждала толкова боеве по баровете, колкото аз. Сграбчих с две ръце китката, с която държеше ножа, усуках я с всичка сила и я ритнах с коляно в корема. Вещицата се просна на ледения асфалт, а аз скочих върху нея и притиснах ръката й към земята. Тя пусна ножа и започна жално да хленчи.

— Ех, Холи, хич не те бива за часовой — прошепнах.

— Суки? — Холи се ококори насреща ми. Носеше маска с цепки за очите и устата. Не беше пропуснала да си сложи и яркорозово червило!

— Какво правиш тук, по дяволите?

— Заплашиха ме, че ако не им помогна, ще отвлекат момчето ми.

Прилоша ми.

— Кога започна да им помагаш, след като дойдох в апартамента ти? Или преди това? Казвай, откога? — попитах аз и я раздрусах с всичка сила.