Мъртви за света

Но в този квартал се усещаше и нещо друго, което се отличаваше от градските миризми и се стелеше във въздуха на плътни, почти видими кълбета. След кратък размисъл осъзнах, че това е мирисът на магия. В моите представи магията миришеше на ориенталска чаршия, на странно, на различно. Но от миризмата на толкова много магия може да ти се завие свят. Защо жителите на този квартал не се оплачеха на полицията? Нима не усещаха миризмата?

— Буба, не ти ли мирише на нещо странно? — прошепнах.

Няколко кучета се разлаяха наблизо, но щом усетиха близостта на вампир, веднага млъкнаха. Кучетата по принцип се плашат от вампири; реакцията им към върколаци и други свръхсъщества е непредсказуема.

Желанието ми да се върна в колата и да се прибера у дома ставаше все по-силно, а всяка крачка в правилната посока ми костваше огромни усилия.

— Аха — прошепна в отговор Буба. — Някой е правил заклинания за отблъскване.

Нямах представа чие дело е магията — дали на нашите уикани, или на вражеските вещици, — но тя определено имаше зашеметяващ ефект: наоколо не се виждаше жива душа.

Нощта изглеждаше нереално тиха. Докато вървяхме из лабиринта от тесни улички, покрай нас минаха не повече от три коли. Нямаше други пешеходци, освен нас двамата с Буба и злокобното усещане за обреченост се засилваше с всяка крачка. Миризмата на магия — също.

Кръговете светлина под уличните лампи ставаха все по-бледи. Буба ме хвана за ръка и аз с радост приех помощта му, защото едва влачех натежалите си крака.

Бях усетила полъх от тази миризма още във „Вамптазия“. Явно работата на върколака следотърсач не е била чак толкова трудна.

— Пристигнахме, мис Суки — едва чуто прошепна Буба.

Аз знаех за отблъскващата магия и се насилвах да вървя напред, но ако живеех в този квартал, щях да потърся алтернативен маршрут, без изобщо да се замислям. Може би точно затова хората не бързаха да се прибират след работа. Вероятно се мотаеха по ресторанти, барове или киносалони и нямаха никаква представа за невидимата сила, която ги държеше настрана от домовете им. Всички околни къщи изглеждаха подозрително тъмни и празни.

Източникът на тези коварни магически флуиди се намираше на отсрещния ъгъл, в края на същата тази улица.

Чудна бърлога си бяха намерили Халоу и нейните вещици — бизнес сграда под наем, в която някога е имало цветарски магазин, комбиниран с пекарница. „Мини — цветя и сладкиши“ и двете съседни търговски помещения бяха угаснали безславно като свещи в канделабър. Сградата очевидно пустееше от години. Върху витрините имаше няколко слоя плакати, рекламиращи отдавна отминали събития и отдавна победили кандидат-политици, а закованият върху вратите шперплат бе сигурно доказателство, че в района често вилнееха вандали.

Между цепнатините в асфалта стърчаха плевели дори през зимата. В десния край на паркинга се виждаше голям контейнер за боклук. Огледах внимателно всичко и се опитах да запаметя картината, преди да затворя очи и да пусна в действие другите си сетива. Поддадох се и на отчаянието, но само за миг.

Ако трябва да си припомня стъпките, довели ме на това опасно място в това опасно време, едва ли ще успея. Кой дявол ме довлече тук, на прага на люта битка между две тъмни сили? Ако по някаква случайност се бях озовала на страната на Халоу и нейните вещици, сега сигурно щях да смятам, че върколаците и вампирите заслужават да бъдат изтребени до крак.

По това време миналата година никой не ме разбираше и никой не ме приемаше такава, каквато съм. Аз бях просто Откачената Суки, онази с лудия брат; жената, която всички съжаляваха и избягваха — малко или много. А ето ме днес — потраквам зъби на пустата шривпортска улица и стискам ръката на вампир, чието лице разпознават дори децата и чийто мозък е с консистенцията на бъркани яйца. Голям напредък, няма що!

И не бях тук за развлечение, а в ролята на разузнавач, събиращ сведения за шайка вещици убийци, които смучеха кръв и променяха облика си по пълнолуние.

Въздъхнах. Безшумно, надявам се. О, дявол да го вземе, стига съм го отлагала. В крайна сметка, все още никой не ме беше удрял.

Затворих очи, свалих мисловната си защита и насочих пипалата на съзнанието си към сградата отсреща.

Заля ме мощна вълна на мозъчна активност. Купища стряскащи мисли. Дали заради липсата на други човешки същества наоколо, или заради високата концентрация на магия, но усещах сетивата си изострени до болка. Стъписах се от огромното количества информация и осъзнах, че трябва да я сортирам по някакъв начин, преди да я анализирам. Първо преброих мозъците. Не буквално, разбира се (един мозък, два мозъка), а като отделни мисловни източници. Бяха общо петнайсет. Пет от тях се намираха непосредствено зад парадния вход — в основната зала на бившия магазин. Един — в тясно, затворено пространство, най-вероятно тоалетната, а останалите — в третото, най-просторно помещение, може би склад или работилница.