Мъртви за света

— Когато Халоу дойде в бара с брат си, тя мигновено усети присъствието на друга вещица. След като разговаря с вас, веднага разбра, че не си нито ти, нито Сам. Халоу е способна на всичко. Тя знае всичко. По-късно същата нощ двамата с Марк дойдоха в апартамента ми. Очевидно преди това се бяха сбили с някого, защото изглеждаха раздърпани и много ядосани. Марк ме държеше, а сестра му ме удряше с юмруци. Доставяше й голямо удоволствие. По едно време Халоу видя снимката на сина ми; взе я и каза, че може да го прокълне от разстояние… да го накара да се хвърли под някоя кола или да зареди пушката на баща си… — Холи се разплака. Изобщо не я винях. Дори на мен ми се доплака от чутото. — Нямах друг избор и обещах да й помогна.

— Вътре има ли други като теб?

— Принудени да им помагат? Няколко.

Това обясняваше някои от дочутите мисли.

— А Джейсън? Той там ли е? — въпреки че прослушах и трите мъжки мозъка, все пак реших да попитам.

— Джейсън е уикан? Сериозно? — Тя свали шапката и прокара ръка през косата си.

— Не, не, не. Питам дали Халоу го е взела за заложник?

— Не съм го виждала. За какъв дявол Халоу ще взема Джейсън за заложник?

Явно през цялото време съм се лъгала. Един ден някой ловец щеше да открие кокалите на брат ми. (Това винаги се случва или на ловец, или на човек, тръгнал да разхожда кучето си, нали така?) Коленете ми внезапно омекнаха; имах чувството, че асфалтът направо хлътна под краката ми. Наложих си да се върна в настоящето. Сега не бе нито времето, нито мястото за подобни емоции. Може би по-късно, у дома, ако изобщо оцелеех.

— Трябва да се махнеш от тук — прошепнах аз възможно най-тихо. — Трябва да се махнеш от този район. Веднага.

— Но тя ще докопа сина ми!

— Няма. Гарантирам ти.

Холи явно прочете нещо в изражението на лицето ми.

— Надявам се да ги изтрепете до крак! — изрече тя с толкова гняв, колкото шепотът позволяваше. — Единствените, които се струва да пожалите, са Партън, Челси и Джейн. И те са там против волята си, а всъщност са нормални уикани, които не искат да навредят никому, също като мен.

— Как изглеждат?

— Партън е мъж на около двайсет и пет, кестенява коса, нисък, с родилно петно на бузата. Челси и на седемнайсет, с боядисана яркочервена коса. Джейн е… хм… тя е просто старица, ще я познаеш. Бяла коса, панталон, блуза на цветя. Очила.

Баба щеше да скастри Холи, задето слага всички по-възрастни жени под общ знаменател, но — бог да благослови душата й — нея вече я нямаше, а аз нямах време за подобни разяснения.

— Но защо Халоу не е сложила на пост по-надеждни хора от близкото си обкръжение? — попитах аз от чисто любопитство.

— Тази нощ ще провеждат някакъв голям магически ритуал. Просто не мога да повярвам, че отблъскващата магия не ти е подействала. Явно имаш имунитет — после Холи тихичко се изкиска: — освен това никой от тях не искаше да премръзне навън.

— Хайде, скъпа, изчезвай оттук — прошепнах аз и й помогнах да се изправи. — Няма значение къде си паркирала, просто тръгвай в северна посока — за всеки случай посочих къде е север.

И Холи тръгна в оказаното направление. Маратонките й „Найк“ се движеха абсолютно безшумно по напукания асфалт, а матовочерната й коса сякаш погълна бледия сноп светлина от уличната лампа, когато мина под нея. Миризмата около къщата — миризмата на магия — ставаше все по-силна, а аз стоях и се чудех какво да правя. Тримата уикани, принудени да съдействат на Халоу, тежаха на съвестта ми. Трябваше да намеря начин да ги измъкна оттам. Но как, по дяволите?

В рамките на шейсет секунди ме връхлетя цяла колекция от половинчати идеи и безплодни хрумвания. За жалост, всичките ми гениални прозрения водеха до задънена улица.

Можех да нахълтам в сградата и да извикам: „Партън, Челси, Джейн — вън оттук, веднага!“. Но така вещиците щяха да разберат за предстоящата атака, а някои от приятелите ми — добре де, съюзници — щяха да умрат.

Можех да изчакам вампирите и да ги предупредя, че в сградата има трима невинни, но те едва ли щяха да ми обърнат внимание. А ако случайно — да не повярваш! — ги избиеше на милосърдие, те трябваше да пощадят всички вещици, преди да решат кои от тях са добрите, което пък щеше да даде достатъчно време на лошите за контраатака. Да не забравяме, че оръжията на вещиците са в главите им.

Тогава осъзнах — твърде късно, уви! — че трябваше да задържа Холи и да я използвам като средство за достъп до сградата. Но да изложиш на смъртна опасност една уплашена майка, също не е добро решение.

Нещо голямо и топло се притисна до хълбока ми — на светлината от лампата блестяха само очи и зъби — Алсид. Беше огромен. От контраста със сребристите кръгове около очите му останалата част от козината му изглеждаше още по-тъмна. Прехвърлих ръка през гърба му.

— Вътре има трима, които не трябва да умират — докладвах му аз. — Не знам какво да правя.