Мъртви за света

С интерес наблюдавах реакцията на Ерик. За пръв път чувах Пам да се обръща към него с титлата му. Много добре знаех, че вампирите, оглавяващи отделните райони, се наричат шерифи, но винаги ме напушваше на смях, защото си представях Ерик в каубойски костюм и метална звезда на гърдите или (любимото ми) с черен чорапогащник като подлия шериф на Нотингам. Освен това ми стана много интересно, че той не живее тук с Пам и Чоу.

Ерик изгледа Пам толкова сериозно, че усмивката й замръзна.

— Ако тази нощ загина — каза той и преметна ръка през рамото ми, — изплатете на тази жена парите, които са й обещани.

Направо се огъвах под тежестта на увисналите върху мен вампири.

— Заклевам се — каза Пам. — Ще уведомя Чоу и Джералд.

— Знаеш ли къде е брат й? — попита Ерик.

Въпросът му ме стресна и аз неволно се отдръпнах от Пам.

Тя изглеждаше не по-малко шокирана.

— Не, шерифе.

— Мина ми през ум, че може да сте го взели в плен, за да сте сигурни, че тя няма да ме предаде.

Много добра идея, макар и нова за мен. Очевидно имах още да уча, преди да достигна до висотата на вампирското коварство.

— Как не съм се сетила за това! — възкликна Пам с искрено възхищение. Изрече на глас моите мисли, макар и от нейната гледна точка. — Не бих имала нищо против да прекарам известно време с Джейсън като мой заложник — просто удивително; брат ми явно притежаваше универсален чар, който подкосяваше краката не само на двайсетгодишни девойки, но и на тристагодишни вампирки! — Колко жалко. Но не, не съм го вземала за заложник — отговори тя на въпроса му. — Ако оцелеем тази нощ, сама ще се заема с издирването му, Суки. А възможно ли е Халоу да го държи в план?

— Възможно е — отвърнах аз. — Клодин каза, че не е видяла никакви заложници, но освен това призна, че в сградата имало помещения, в които не успяла да влезе. Макар че не виждам защо Халоу би отвлякла Джейсън, след като не знае, че Ерик е при мен. Ако знаеше, щеше да ме изнудва да проговоря, така както вие бихте ме изнудвали да се държа устата затворена. Но те не са търсил контакт с мен. Така че едва ли е при тях.

— Нищо, аз все пак ще припомня на всички, които ще влизат в сградата, да се оглеждат за Джейсън.

— Как е Белинда? — попитах. — Нали ще платите болничната й сметка?

Пам ме изгледа с недоумение.

— Сервитьорката, която пострада, докато бранеше „Вамптазия“ — припомних й аз, стараейки се да прикрия раздразнението си. — Сещаш ли се? Приятелката на Джинджър? Джинджър е мъртвата сервитьорка.

— Разбира се — обади се Чоу от мястото си до стената. — Вече се възстановява. Изпратихме й цветя и бонбони — обясни той на Пам. После погледна към мен. — Освен това имаме групова застрахователна полица — изрече го с гордостта на новоизлюпен родител.

Пам изглеждаше доволна от доклада на Чоу.

— Чудесно — каза тя. — Дано сме я ощастливили. Готови ли сме за тръгване?

Свих рамене.

— Ами да, предполагам. Няма смисъл да отлагаме.

Бил застана пред мен, а Пам и Чоу започнаха да обсъждат коя от колите да вземат.

— Как беше в Перу? — вежливо попитах аз. Смущавах се от присъствието на Ерик (една огромна руса сянка, увиснала на лакътя ми).

— Водих си доста бележки, които смятам да включа в книгата си — отвърна Бил. — Южна Америка като цяло не е много гостоприемна към вампирите, но в Перу отношението към нас не е чак толкова враждебно. Имах възможност да се запозная с вампири, за които дори не бях чувал.

От няколко месеца Бил събираше сведения за вампирите и подготвяше сборник по поръчка на кралицата на Луизиана. Според нея подобен справочник би бил от полза на вампирите, но имаше и такива, които не споделяха мнението й. Някои от тях категорично отказваха да съобщават подробности за себе си, дори и в рамките на собствената си общност. Какво да се прави, вампирите са живели потайно векове наред и този навик трудно се изкореняваше.

Между тях имаше и такива, които все още живееха в гробища, ловуваха всяка нощ и категорично отказваха да приемат новото си обществено положение; като онези японски войници, които не искали да напуснат тихоокеанските острови след края на Втората световна война.

— Успя ли да разгледаш онези руини, за които разправяше?

— Мачу Пикчу? Да, изкатерих се до тях съвсем сам. Страхотно преживяване!

Опитах се да визуализирам картинката — Бил се катери по планински склон през нощта, за да разгледа руините от древна цивилизация на лунна светлина. Колко страхотно може да е това преживяване? Дори не можех да си представя. Никога не съм пътувала извън страната. Рядко напускам и границите на щата, ако трябва да съм откровена.

— Това е Бил, бившият ти любим, така ли? — гласът на Ерик звучеше малко… напрегнат.

— Ъм… това е… хм… ами да… — измърморих аз. „Бивш“ — да, но чак пък „любим“…