Мъртви за света

Старателно избягваше погледа на Ерик, може би защото се чувстваше неловко да командва парада в присъствието на шефа си. Сид се ухили насреща ми; сетих се, че той и Емилио бяха проследили убийците от сватбения магазин до къщата. Миг по-късно осъзнах, че той всъщност не ми се усмихваше, а ми показваше идеално наточените си зъби. Гадост!

Изобщо не можех да проумея какво правеше Деби Пелт на тази среща, рамо до рамо с вампири, върколаци и вещици. Тя беше свръхсъщество, но не върколак. Върколаците винаги са се държали пренебрежително към останалите свръхсъщества. На всичкото отгоре тя дори не живееше в този район. Сигурно сама е пожелала да дойде, помислих си аз с раздразнение. Презирах я. Направо я ненавиждах.

Аз бих я сложила на първа линия в битката, щом толкова напира да вземе участие. Така поне няма да се чудим какви ги върши зад гърбовете ни.

Баба ми би се засрамила от отмъстителността на внучката си, но тя и не би повярвала (също като Алсид), че тази хубостница се опита да ме убие.

— Ще проникнем в тила на врага съвсем бавно и внимателно — авторитетно продължи Пам. Ако съществуваше нещо като „Ръководство за диверсионни акции“, Пам сигурно го знаеше наизуст. — Нашите вещици разпръснаха достатъчно количество магия в района, така че по улиците няма почти никакви хора. Част от върколаците вече са заели позиции. За да не се набиваме на очи, първа ще влезе Суки.

Всички едновременно обърнаха глави към мен. Доста неприятно усещане — все едно да стоиш посред нощ срещу цяла редица камиони и фаровете им да светят право в очите ти.

— Защо? — попита Алсид и нервно стисна коленете си с огромните си длани. Деби, седнала на пода в краката му, ми се усмихна злорадо.

— Защото Суки е човек — обясни Пам. — И е по-скоро природен феномен, отколкото свръхсъщество. Така че вещиците може и да не я усетят.

Ерик ме държеше за ръката и стискаше пръстите ми толкова силно, че чувах кака костите ми пукат (или поне така ми се струваше). Старият Ерик би направил на пух и прах плана на Пам още в зародиш или пък щеше да изрази подкрепата си с ентусиазъм. А сега не смееше да се обади, горкият, макар че много му се искаше.

— И какво се очаква от мен, когато вляза вътре? — попитах аз. Изпитах гордост от себе си, че задавам уместен въпрос с напълно спокоен глас. А всъщност много се страхувах; предпочитах да сервирам напитки на цяла маса пияни дървосекачи, отколкото да се сражавам на първа линия.

— Да четеш мислите на вещиците, докато ние заемем позиции. Ако усетят приближаването ни, ще изгубим предимството на изненадата и ще се изложим на много по-голяма опасност — и друг път съм забелязвала, че когато Пам се вълнуваше, в говора й се появяваше съвсем лек акцент. Само че какъв точно — нямам представа. Нищо чудно така да е звучал английският език три века по-рано. — Можеш ли да ги преброиш? Това възможно ли е?

Замислих се за секунда.

— Да, възможно е.

— Това също ще ни е от голяма полза.

— А какво ще правим, след като влезем в сградата? — попита Сид. Леко се тресеше — дали от вълнение, или от страх, — но не спираше да се усмихва и да вади на показ наточените си зъби.

— Ще ги убием, разбира се — отвърна Пам.

Усмивката на Сид угасна. Аз потръпнах от ужас. И не само аз, както забелязах.

Пам усети, че е казала нещо неприятно.

— А какво друго ни остава да направим? — попита тя, искрено удивена.

Добър въпрос.

— Те ще направят всичко възможно да убият нас — изтъкна Чоу. — Вече са правили опит за преговори и това ни коства паметта на Ерик и живота на Кланси. Тази сутрин във „Вамптазия“ пристигна пратка с дрехите на Кланси.

Ерик се вкамени. Присъстващите смутено отместиха очи от него. Потупах го по рамото със свободната си ръка и той сякаш се поотпусна. Кръвообращението на пръстите ми започна да се възстановява и аз блажено раздвижих изтръпналата си длан.

— Някой трябва да придружи Суки — каза Алсид и хвърли гневен поглед към Пам. — Тя не може да влезе в тази сграда сама.

— Аз ще отида с нея — обади се познат глас от ъгъла на помещението и аз се наведох напред, за да огледам тълпата.

— Буба! — възкликнах.

Ерик зяпаше в почуда световноизвестната физиономия: лъскава черна коса, вчесана назад в прическа „а ла помпадур“, и нацупената долна устна, разтеглена в характерната му усмивка. Дежурният му пазач очевидно се бе постарал да го облече подходящо за случая, защото този път Буба не носеше обичайния тесен костюм, обшит с изкуствени диаманти, а камуфлажна униформа.

— Радвам се да те видя, мис Суки — рече Буба. — Гледай как съм нагизден!

— Забелязах, Буба. Много добре изглеждаш.

— Благодаря, мис Суки.

Пам се замисли.

— Какво пък, това може да се окаже добра идея — кимна тя. — Неговите… ъъъ… мозъчни вълни… умственият му автограф е малко по-особен… нали разбирате какво имам предвид?… Той не е като другите вампири и вещиците може да не го усетят — Пам, изумително тактична, както винаги.

Приобщаването на Буба към вампирската общност се бе оказало пълен провал. Боязлив и послушен по природа, той си имаше и недостатъци — мисълта му течеше много бавно и предпочиташе котешка кръв пред човешка.