Мъртви за света

Изненадах се. Калвин ме бе пренесъл на ръце над храстите и миризмата му би трябвало да се усеща.

— Усещам и някакво друго свръхсъщество — продължи да упорства Ерик сред мрака на спалнята ми. — Какво си правила, любима моя?

Не звучеше точно ядосан, но и не преливаше от щастие. Вампири. По отношение на чувството за собственост просто нямаха равни на себе си.

— Участвах в спасителен отряд. Издирвахме Джейсън в гората зад къщата му — отвърнах.

Ерик стоя неподвижен цяла минута. После обви ръце около мен и ме придърпа към себе си.

— Съжалявам — каза. — Знам, че се тревожиш.

— Нека те питам нещо — внезапно казах аз. Исках да проверя една моя теория.

— Разбира се, питай!

— Погледни дълбоко в себе си, Ерик, и ми кажи дали наистина, ама наистина съжаляваш. Тревожиш ли се за Джейсън?

Истинският Ерик дори не би трепнал за такава дреболия.

— Разбира се — запротестира той. А после, след дълга пауза (така ми се искаше да видя лицето му), каза: — Не особено — звучеше изненадан. — Но знам, че така трябва. Длъжен съм да се тревожа за брат ти, защото обожавам да правя секс с теб и ми е важно да имаш добро мнение за мен, за да искаш и ти да правиш секс с мен.

Ей на това му се вика честност! В този момент той наистина приличаше на стария Ерик.

— Но ако имам нужда да поговоря с теб, ще ме изслушаш, нали? По същата причина?

— Разбира се, любима.

— Защото искаш да правиш секс с мен.

— И заради това, разбира се. Но и защото ми е приятно да те слушам… — той замълча, сякаш се канеше да каже нещо крайно драматично. — Усещам, че имам чувства към теб, Суки.

— О! — едва чуто пророних аз и притихнах върху гърдите му. Гърдите му бяха голи впрочем, а най-вероятно и останалите части на тялото му.

— Ерик — обадих се аз след дълга пауза. — Трудно ми е да го кажа на глас, но… и аз имам чувства към теб — трябваше да споделя с него толкова много неща; освен това вече трябваше да сме в колата на път за Шривпорт. Но вълшебни моменти като този се случват толкова рядко, че аз реших да му се насладя докрай.

— Може би не е точно любов — каза той. Пръстите му шаваха по тялото ми и търсеха начин да съблекат дрехите ми.

— Не, разбира се — съгласих се аз. — Но е нещо, което много прилича на любов… Ерик, имаме много малко време — плъзнах ръка под завивките и той изстена. — Да го оползотворим!

— Целуни ме — каза той и аз разбрах, че нямаше предвид устните си. — Обърни се насам — прошепна той. — И аз искам да те целуна.

Не ни отне много време, в крайна сметка… Накрая се отпуснахме в прегръдките си, доволни и щастливи.

— Какво се е случило? — попита той. — Усещам, че си уплашена от нещо.

— Трябва веднага да тръгнем за Шривпорт, по заръка на Пам — отвърнах. — Вече закъсняваме. Тази вечер нападаме Халоу и нейните вещици.

— В такъв случай ти трябва да останеш тук — веднага каза той.

— Не — нежно възразих аз и го погалих по бузата. — Не, миличък, трябва да дойда с теб — не му казах, че Пам възнамерява да ме използва в битката. Че на него му е отредена ролята на машина за смърт. Че тази вечер някой щеше да умре; може би не един, а мнозина — и хора, и върколаци, и вампири. Спестих му го. Може би за последен път изричах нежни думи по негов адрес. Може би той за последен път се будеше в къщата ми. Може би някой от нас нямаше да преживее нощта, но ако все пак и двамата оцелеехме, кой би могъл да знае как щеше да ни промени тази съдбоносна схватка…

Изкъпахме се набързо и се облякохме, без да говорим повече. Пътуването до Шривпорт също премина в мълчание. Най-малко седем пъти ми се прииска да се върна обратно в Бон Темпс — със или без Ерик.

Но не го направих.

Способностите на Ерик не включваха четене на карти, затова се наложи да отбия встрани от пътя, да огледам картата на Шривпорт и да определя маршрута ни до „Парчман Авеню“ 714 — нещо, за което не се бях сетила предварително. (Дълбоко в себе си се надявах, че Ерик ще се сети за адреса и ще ме упъти, но надеждата ми остана напразна.)

— Думата ти за деня беше „изтребление“ — изчурулика той.

— О, благодаря, че си се сетил да погледнеш — отвърнах аз, макар че думата изобщо не ми хареса. — Звучиш ми доста развълнуван.

— Суки, няма нищо по-хубаво от една добра битка! — оправда се той.

— Зависи от това кой ще победи, не мислиш ли?

Той се замисли над думите ми и млъкна, а аз отново насочих вниманието си към непознатите и тъмни шривпортски улици. Не ми беше лесно да се ориентирам, но в крайна сметка успях да намеря адреса. Незнайно защо винаги съм си представяла, че Пам и Чоу обитават апартамент. А ето че в момента се намирахме пред голяма къща във фермерски стил, и то в много хубав квартал. От онзи тип с акуратно подстриганите морави, автоматичните пръскачки за поливане и велосипедните алеи.

Нямаше грешка: външната лампа светеше точно над номер 714, откритият триместен гараж встрани от къщата беше пълен, а щом потеглих бавно по автомобилната алея, забелязах познатия пикап на Алсид и малката кола, която бяхме видели при посещението си в дома на полковник Флъд.