Мъртви за света

— Раната й е опасна, губи много кръв, но ако веднага я закараме в болница, всичко ще бъде наред — с мъка изрече той. Фелтън все още на границата между двата свята, започна да дърпа непохватно вълнената си риза. Опитваше се да я свали от себе си, но странните му израстъци нямаха пръсти, така че му се притекох на помощ. Когато превързахме раната с импровизирани бинтове, двамата мъже вдигнаха пребледнялата и вече тиха Кристъл и се затичаха с нея в обратна посока. Пасторът, слава богу, не успя да види ръцете на Фелтън.

Всичко това се случи толкова бързо, че останалите доброволци, които продължаваха да прииждат на поляната, все още не можеха да го осъзнаят.

— Застрелях глиган — разправяше Джими Фулънуайлдър и клатеше глава като в несвяст. Кевин и Кения се появиха тичешком от източния край на поляната. — Не мога да повярвам. Нахвърли се върху момичето… имаше и други свине, но те избягаха заедно с малките си… двамата мъже се хвърлиха отгоре му… а после се дръпнаха и аз го прострелях в гърлото. — Клетият пастор все още не можеше да прецени дали е постъпил като герой, или му предстоят неприятности с Отдела за защита на дивата природа. Той дори не подозираше, че бе на косъм да стане свидетел на много по-страшна гледка. Калвин и Фелтън, изправени пред заплаха за живота на Кристъл — или пък провокирани от собствените си ловджийски инстинкти, — едва не се бяха превърнали във върколаци. Фактът, че са успели да се отдръпнат от глигана, свидетелстваше за силата, която притежаваха. Но от друга страна, въпреки усилията, те не успяха да спрат вече започналата трансформация, което поставяше под съмнение въпроса за силата им. Очевидно границата между човешкото и животинското у някои обитатели на Хотшот ставаше все по-тънка. При внимателно вглеждане по тялото на свинята се виждаха следи от ухапвания.

Цялата тази драма дотолкова ме извади от равновесие, че вече не можех да контролирам умствената си защита. Емоциите на струпаните край мен хора започнаха да нахлуват безпрепятствено в бедната ми главица — цялата им погнуса / страх / паника при вида на кръвта; осъзнаването, че един от нас е бил сериозно ранен; завистта на другите ловци към трофея на Джими Фулънуайлдър. Чувствах се като премазана под тежестта на толкова много чувства и просто копнеех да се плюя на петите.

— Хайде да тръгваме. Претърсването приключи, поне за днес — прошепна Сам на ухото ми. Излязохме от гората заедно, съвсем бавно. Разказах на Максин за случилото се, благодарих й за помощта, взех кутията с понички, която тя пъхна в ръцете ми, и потеглих към вкъщи. Сам ме последва, макар че вече се чувствах по-добре.

Докато отключвах задната врата, се почувствах някак странно, че не съм сама у дома. Дали Ерик усещаше стъпките ми по пода над главата си, или спеше дълбок мъртвешки сън, като всеки мъртвец? Но претовареният ми от впечатления мозък просто отхвърли този въпрос и той си остана без отговор.

Сам започна да прави кафе. Идвал ми е на гости още когато баба беше жива, а и няколко пъти след това, така че в кухнята ми се чувстваше като у дома си.

— Пълен провал — въздъхнах аз. Сам не възрази. — Не само че не открихме Джейсън, ами и Кристъл пострада. Като капак на всичко двамата Норис от Хотшот замалко да се издадат пред пастора. Честно казано, не ми е ясно защо изобщо трябваше да идват — доста грубо от моя страна, но Сам познаваше много добре и лошата ми страна, така че нямаше нужда да се преструвам на твърде любезна.

— Говорих с тях, преди ти да дойдеш. Калвин искаше да ти покаже, че е загрижен за теб… по типичен за Хотшот маниер — тихо каза Сам. — А Фелтън е най-добрият им следотърсач, затова го е взел със себе си. Кристъл просто искаше да се включи в издирването заради Джейсън.

Изведнъж се почувствах ужасно засрамена.

— Съжалявам — казах аз, зарових лице в шепите си и се свлякох на най-близкия стол. — Съжалявам.

Сам коленичи пред мен и положи ръце върху коленете ми.

— Няма за какво. Денят беше тежък за теб — успокои ме той.

Наведох се и го целунах по челото.

— Не знам какво щях да правя без теб — спонтанно отвърнах.

Той вдигна поглед към мен и помежду ни се възцари едно особено мълчание, от което дори светлината в кухнята ми се стори по-приглушена.

— Ще се обадиш на Арлийн — усмихна се той. — Тя ще дойде с децата, ще се опита да ти капне алкохол в кафето, ще ти разкаже за кривия ятаган в гащите на Так, ще те разсмее до сълзи и те ще се почувстваш много по-добре.

Бях готова да го разцелувам, че успя да разсее неловкото мълчание и не му позволи да прерасне в нещо по-сериозно.

— Хм, успя да събудиш любопитството ми с частта за Так, макар че не съм много сигурна дали наистина искам да узная подробностите.

— И аз така смятах, но се оказах принуден да чуя историята от игла до конец, докато Арлийн я разправяше на Чарлси Тутън.