Мъртви за света

Пам сигурно е обработвала Халоу до изгрев-слънце. Това беше първата ми мисъл, когато отворих очи в четири следобед. Очевидно събитията от предишната нощ ме бяха изцедили до капка и психически, и физически. Навън бе един от онези мрачни зимни дни, които те карат да включиш радиото, за да чуеш дали случайно не се задава снежна буря. Но аз имах достатъчно дърва на задната веранда, така че това не ме плашеше.

Днес Ерик сигурно щеше да се събуди по-рано.

Облякох се и започнах да се храня със скоростта на охлюв. Междувременно се впуснах в размишления и направих равносметка на живота си към днешна дата.

Физически се чувствах добре. Някоя и друга драскотина, малко мускулна треска — нищо в сравнение с очакванията ми. През първата януарска седмица се справях страхотна с новогодишното си решение.

От друга страна — винаги има и друга страна, дявал да го вземе! — психическото ми състояние, или по-точно душевното, се нуждаеше от сериозен ремонт.

Не е важно колко си практичен и колко здрава психика имаш — ако ти се наложи да извършиш това, което извърших аз, няма начин да се разминеш без последствия.

Така и трябва да бъде.

Започнах да си представям как Ерик ще се събуди, ще ме гушне, ще ме отведе в леглото и ще останем там чак докато ми се наложи да се надигна, за да отида на работа. Какво удоволствие е да имаш до себе си някой, който те смята за важна част от живота си.

Откъде бих могла да знам, че докато съм си представяла всички тези неща, проклятието вече е било свалено!

Ерик се събуди в пет и половина. Чух го да шава из спалнята за гости, почуках на вратата и я отворих. Появата ми изправи Ерик на нокти — резците му незабавно се удължиха, ръцете му се вдигнаха във въздуха и той приклекна, готов да се хвърли в атака. Обичайният ми напоследък поздрав „здрасти, миличък“ буквално замръзна на устните ми.

— Суки? — бавно изрече той. — В твоята къща ли съм?

Господи, добре че бях облечена.

— Да — колебливо отвърнах аз. — Наложи се да останеш известно време тук от съображения за сигурност. Сещаш ли се какво се случи?

— Ходих на някаква среща… с някакви непознати хора — неуверено каза той. — Нали не бъркам? — После изненадано огледа купените от „Уолмарт“ дрехи. — Това пък откъде се взе?

— Наложи се да ти купя дрехи — отвърнах.

— А не се ли наложи да ме облечеш? — попита той и плъзна ръце по гърдите си… и малко по-надолу. После ме дари с типичната за стария Ерик усмивка.

Не помнеше нищо. Ни-щич-ко.

— Не — отвърнах. Паметта ми услужливо ме заля с поредица от кадри: аз и Ерик в банята; на кухненската маса; в леглото.

— Къде е Пам? — попита той.

— Трябва да й се обадиш — казах. — Имаш ли някакви спомени от вчера?

— Вчера имах среща с вещиците.

— Не, това беше преди няколко дни — поклатих глава аз, без да уточнявам броя им. Сърцето ми се сви още повече. — Не си ли спомняш какво стана снощи, след като се прибрахме от Шривпорт? — притиснах го аз с надеждата да запаля искра в мозъка му.

— Скочихме в леглото? — закачливо попита той. — О, Суки, отдаде ли ми се най-накрая? Знаех си, че е само въпрос на време — и ми се ухили.

Не, миличък, снощи разкарахме труп от кухнята.

Аз бях единствената, която знаеше. И дори аз не знаех къде бяха заровени останките на Деби и къде се намираше колата й.

Коленете ми омекнаха и бавно приседнах на ръба на старото ми тясно легло.

— Какво има, Суки? Всичко наред ли е? Какво се е случило снощи? И защо всъщност не помня какво се е случило?

От много приказки полза няма. Всичко е добре, когато свършва добре.

Далече от очите, далече от сърцето. (О, де да беше вярно?)

— Пам трябва да дойде всеки момент — казах аз. — Предпочитам тя да ти обясни всичко.

— А Чоу?

— Не, той няма да дойде, защото снощи загина. Явно над барманите във „Вамптазия“ тегне някаква прокоба.

— Кой го уби? Аз ще отмъстя за него.

— Ти вече го направи.

— Нещо те тревожи, усещам го — каза Ерик. Проницателен както винаги.

— Да, много неща ме тревожат — изведнъж ми се прииска да го прегърна, но това съвсем щеше да усложни нещата. — Освен това си мисля, че ще завали сняг.

— Сняг? Тук? — Ерик грейна от радост като малко дете. — Обожавам снега!

Защо ли не се изненадвах?

— Може да ни затрупа и да си останем сами тук няколко дни, а? — игриво предложи той и вдигна многозначително русите си вежди.

Неволно избухнах в смях. Просто не се стърпях. Какво пък, по-добре да се смея, отколкото да плача. Напоследък и без това само леех сълзи.

— Сякаш някога ще позволиш на времето да те спре да направиш каквото си си намислил — казах аз и се изправих. — Хайде, ела да ти стопля малко кръв.

Имах зад гърба си едва няколко интимни нощи с Ерик, а вече го чувствах толкова близък, че трябваше да се контролирам, за да не изпадна в неловко положение. Докато минавах край него, почти посегнах да разроша косата му; после пък се наведох да го целуна, но се усетих навреме и се престорих, че съм изпуснала нещо на земята.

Половин час по-късно, когато Пам най-после почука на вратата, аз бях готова за работа, а Ерик нервно кръстосваше из стаята.