Мъртвите сибирски полета

През всичкото време Леония бе спокойна, такава остана и когато се изправи до трупа в избата. Не се страхуваше, защото съвестта й беше чиста. Тя с презрение погледна след господарката си, която тичаше като бясна. Тичаше, сякаш дяволите я гонеха в ада.

— Тя не е и сънувала, че един ден ще умре от ужас, когато види, че мъртвата е възкръснала. Да я закопая ми каза. Добре, ще го направя, защото за тази мъртва клетница е все едно къде ще бъде закопана — тук или на друго място.

Леония взе една копачка и започна да копае. Едно момиче само в една изба е един труп — това наистина е нещо необикновено!

Съвестта на Леония обаче беше чиста и нямаше защо да се страхува. Тя само съжаляваше мъртвата, която Бакунин бе изпратил да донесат.

Гробът беше изкопан и Леония спусна в него мъртвата жена. След това тихичко се помоли и излезе от зимника.

Бояновска, която лежеше в будоара, дойде на себе си. Първото нещо, което изрече след това, беше:

— Хиляди пъти предпочитам да живея във Вилата на духовете, отколкото в тази къща, пълна с ужас и страхотии.

XXXI. ХУСАРКА

(Параходът за заточеници)

На Волга нощта бе бурна.

Вълните се плискаха, светкавиците проблясваха и гръмотевиците ехтяха. Вълните на Волга се издигаха от разбеснялата се буря. Картината бе така страшна, че дори и най-смелото човешко сърце би се разтреперало. Като че се бяха събрали всички беди. И тези, които сега се намираха на Волга, бяха осъдени на смърт.

Вълните се издигаха все по-високо и параходът приличаше на орехова черупка, която се мяташе нагоре-надолу.

В парахода се чуваха викове и охкания. По палубата стотици хора се търкаляха като пияни. Мъжете кълняха, жените се молеха, а децата плачеха и всичко това се смесваше с дрънкането на синджирите. Капитанът викаше, но никой не го чуваше. Сибирските заточеници бяха свободни, но не за да живеят, а да умрат.

Този параход бе пълен със заточеници. Пренасяше стотици сибирски заточеници, които щеше да остави на някое пристанище. Някои от тях вече бяха вързани с тежки окови. Това бе ужасен транспорт.

Всичко щеше да се свърши, ако параходът потънеше. Изглеждаше, че очакванията на заточениците ще се сбъднат. Като видяха, че на парахода всичко се клати, уплашиха се.

Бурята беснееше все по-силно. Изведнъж започна да гърми и да се святка. Волга приличаше на море. Тази голяма река се вълнуваше повече от океана.

Моряците изтичаха във вътрешността на парахода да извикат всички заточеници, тъй като бе настъпил последният час.

Заточениците започнаха да викат с диви гласове: те тичаха, като влачеха тежките си вериги. Щом видяха реката, направо се ужасиха. Всичко наоколо бе тъмно и параходът едва не бе потънал. Заточениците започнаха да викат. Наталия бе сред тях. Как бе попаднала тя на парахода ще обясним на читателите по-късно.

С всичка сила Наталия се държеше за една греда. Мощна вълна внезапно завлече мнозина от хората на дъното на реката. Тази вълна без малко щеше да завлече и Наталия, ако не се държеше здраво.

Тя погледна реката. Изтръпна пред тази страшна картина: параходът потъваше. Представи си всичко, което бе преживяла преди един ден — лекарят, който насила искаше да й постави от серума против холера.

Бяха избрани двамата с Понятовски и после ги заведоха в жилището на доктора.

Професорът беше наел стаи при градоначалника на Красноярск, на когото бе донесъл препоръчителни писма от Петербург. Градоначалникът бе строг и ограничен човек. За него се говореха чудни неща.

Казваше се Гордански и бе започнал кариерата си с голям успех. Произхождаше от добро семейство, беше на служба в министерството в Петербург, а и като младеж имаше добри препоръки. От делата му личеше, че е човек с талант. Той можеше да стане голям дипломат. Приятелите му гледаха на него като на министър.

Говореше се така много за бъдещия министър, че след седемгодишна служба той стана секретар на господаря на цяла Русия — царя. Това бе най-завидната служба. Следваше министерското кресло.

Един ден се случи нещо особено. Разчу се в Петербург, че Гордански е уволнен и вместо да бъде пратен, както се предполагаше, посланик в Берлин, трябваше да тръгне за Сибир. Никой не повярва на това, докато той сам не каза, че е в лоши отношения с царя.

Наистина той отиваше в Сибир не като заточеник, а по царска заповед. Беше станал управител на Красноярск по царско благоволение. Оттогава бяха изтекли вече 20 години. Той се надяваше, че ще го повикат назад, но дните минаваха и като видя, че няма да го извикат обратно, изгуби надежда.

В дома на този човек, който бе повече нещастен, отколкото лош, лекарят доведе двамата заточеници, които бе взел за своите експерименти. Затвориха ги в една стая и докторът каза, че след два часа ще започне сеансът.

Наталия и Понятовски не искаха да се молят да ги сменят с други хора, тъй като знаеха, че ще е напразно.

Макар че Наталия бе още слаба, не й разрешиха да си легне, а я оставиха да седи на един твърд стол. Младият княз се мъчеше да разсее Наталия, ала не успя.