Мъртвите сибирски полета

Тези думи никак не се харесаха на Гордански.

— Не може ли да стане по друг начин?

— Не може, братче, не може. Моряците следят ден и нощ всичко, защото съм строг с тях; ако има нещо нередно, ще ме издадат и тогава съм свършен.

— И аз тъй предполагах — каза Гордански. — Съжалявам много, че и занапред ще трябва да се измъчват двамата ми приятели.

— Като знаем, че това е пътят към свободата ни — рече Понятовски, — готов съм всичко да понеса.

— Добре тогава, моля ви, капитане, изпълнете длъжността си — каза Гордански.

Капитанът позвъни. Влязоха двама моряци.

— Вземете двамата заточеници, оковете ги и ги заведете при другите.

Подир няколко минути князът и Наталия се приближиха до избавителя си, за да му благодарят, но той ги отстрани и сурово им каза:

— Никаква милост за вас.

Макар да знаеше, че Гордански каза това, за да оправдае капитана пред ония двамата, на Феликс му стана много мъчно — защото не можа да благодари още един път на своя спасител.

Понятовски изпратиха при здравите заточеници, а Наталия — при болните.

Наталия носеше същите дрехи, с каквито бяха облечени стотици мъже, жени и деца. Сред тях върлуваше скорбут.

Тази болест се явява поради слаба храна и особено от сладката вода. Признаците й са: бледност на лицето и водни мехури. Наталия се чувствуваше щастлива, че успя да се настани в един кът на парахода, за да може малко да поспи. Тя се събуди, когато й донесоха хляб, сухо месо и вода в един нечист съд. Едва сега забеляза, че параходът е тръгнал.

Долната му част сигурно се намираше на твърде голяма дълбочина; чуваше се как вълните и рибите се удряха в корпуса му. Колко ли бе щастлив онзи, който знаеше да плува като тях, защото щеше да се отърве от тези лоши хора.

Заточениците имаха позволение да излизат на палубата само по половин час на ден, за да подишат чист въздух. През този половин час Наталия и Понятовски можаха да си разменят някоя и друга дума.

Беше по вечеря; Наталия бе излязла на палубата да подиша чист въздух. Водата бе тиха. Нито една вълна не се забелязваше по повърхността на Волга.

Капитанът стоеше на своето място и наблюдаваше с бинокъла си.

Наталия чу добре, когато той каза на своя помощник:

— Изглежда, че скоро ще има силна буря. А буря на Волга е нещо сто пъти по-страшно от буря по море, защото тук трябва най-внимателно да следим дълбочината.

Подир малко въздухът се разхлади и започна да духа вятър. Небето се покри с облаци, светкавици заблестяха.

В миг всичко се преобрази. Страшният ураган превърна Волга в развълнувано море.

Капитанът даваше своите заповеди. Той разпореди преди всичко да се приберат вътре заточениците, които се намираха на палубата. След това започна борбата с главните препятствия.

Но скоро стана ясно, че всичките му усилия остават напразни, понеже параходът започна силно да се клатушка. Мачтите и някои други части се счупиха и обитателите на парахода се втурнаха по палубата. Никой не слушаше заповедите на капитана.

Вълни, големи колкото цели планини, се надигаха и заливаха парахода. От долната му част започнаха да се чуват викове и писъци.

Водата вече беше нахлула вътре и окованите заточеници се мъчеха да излязат.

Моряците се насъбраха около капитана.

— Параходът потъва. Ние искаме да се спасим. Спасителните лодки ще стигнат само за нас, а за заточениците няма.

— Почакайте да се изкачат отдолу всички заточеници, тогава ще решим какво да правим със спасителните лодки. Но понеже заточениците са много повече от нас, работата е опасна.

Капитанът потъна в размисъл.

— Добре, пригответе ги!

Те се разтичаха, но в това време заточениците, които се бяха изкачили на кувертата, се нахвърлиха на спасителните лодки с радостни възклицания.

Читателите знаят, че Наталия бе излязла на кувертата и се бе подпряла на един стълб; така успя да се спаси от яростната вълна. Като хвърли поглед на парахода, през главата й премина всичко, което бе преживяла през изминалия ден. Тя мислеше за Понятовски. Що ли се бе случило с него? Дали бе на парахода, или вълните вече си играеха с него в реката?

На парахода ставаха сцени, които перото мъчно може да опише.

Наталия видя как мнозина, уверили се, че няма спасение, се хвърляха в реката, а тежките окови можеха да завлекат и най-опитния плувец на дъното на Волга.

Голямо щастие бе за Наталия, че бе излязла на кувертата, когато започваше бурята.

Но сега дойде най-ужасното. Нещо запуши, започнаха да излизат пламъци. Параходът гореше. Заточениците се мъчеха да се освободят от оковите, ала напразно. Наталия видя всичко това. Но тя трябваше да помисли и за себе си, защото гредата, за която се бе хванала, не беше сигурна. Вълните се издигаха чак над главата й и тя очакваше, че всеки момент ще я отвлекат. Вдигна глава към небето и започна да се моли. Ала, изглежда, никой не чуваше нейната молитва.