Мъртвите сибирски полета

Хела бе коленичила до камината и държеше в ръцете си една кукла, която непрестанно целуваше и прегръщаше. Толкова трогателна бе тази картина, че всяко човешко сърце би се трогнало.

Царят застана на прага, после реши да влезе и се приближи с решителни стъпки. Когато дойде до нея, той я попита със сълзи на очите:

— Не ме ли познаваш, Хело?

Бедната хвърли един поглед на царя, започна да вика с всичка сила и да прегръща куклата. Ако Константин не бе я хванал, тя щеше да избяга.

— Този, който ти говори, е царят ни, мила и нещастна моя жено — каза той.

Тя се мъчеше да се освободи от прегръдките му.

— Оставете ме, трябва да скрия детето на някое сигурно място. Пожар, огън! Убийците са будни. Камбаните бият, викат ме на гробищата. И ти ли идеш, убиецо, да ме погубиш?

Тя падна на пода и започна да прегръща краката на мъжа си.

— Аз не съм убила детето, милост, милост.

Докторът се възползува от случая и успя да сложи княгинята на стола.

Трогнат дълбоко, Александър II се приближи до нея. Порой сълзи течеше от очите му. Човекът, който подписваше смъртната присъда на стотици хора, плачеше сега като малко дете.

Хела взе едно цвете и започна да го разглежда.

— Червено цвете — червена кръв — шепнеше тя. — Велика Русия е покрита с дебел сняг и лед, това е големият покрив.

— Какво говори? — запита царят брат си.

— Оплаква съдбините на Русия — каза великият княз. — Говори за някакъв голям покрив, с който е покрита цялата земя.

Александър II наведе глава.

— Може да има истина в думите на лудата — каза той. — Бедна Русия, колко големи грижи ми създаваш и колко малко мога да направя, за да премахна болките ти.

Хела повдигна глава. Необикновен блясък светеше в очите й. Тя ги отправи нагоре — към небето.

— Какво прави сега? — запита царят, като я видя в това положение.

Лекарят се приближи до царя и му каза:

— Ваше Величество, забелязах преди малко, че Нейно височество княгинята страда от сомнамбулизъм. Тогава тя може да ви каже неща, които не са ви ясни и които ще ви се случат.

— Много чудно наистина! — каза царят. — Вие мислите, че снаха ми ще каже самата истина?

— Да, вярвам, Ваше Величество. Наблюдавал съм я в това положение и разбрах, че в думите й има истина. Ще ви помоля, Ваше Величество, да изпратите всички навън и тогава княгинята ще ви предскаже бъдещето.

Константин се приближи до придворните и им каза да се отстранят. Когато завесата падна, лекарят се обърна към царя и рече:

— Ако желаете сега, Ваше Величество, можете да се обърнете към княгинята.

Царят се доближи до Хела и я запита.

— Кой съм аз?

Без да промени ни най-малко лицето си, княгинята отвърна:

— Най-нещастният между милиони нещастници, най-беден между бедните.

Царят потрепера.

— Има право — каза той. — Аз съм най-нещастният между всички нещастници в Русия. На моята любов ненавист е наградата, искам ли доверие — недоверие получавам. Аз съм готов да дам и най-голямата жертва; ако моята родина поиска от мен, дал бих и своя живот. Кой ще ми помогне — запита болно той — да излекувам раната на моята родина, из която безспирно тече кръв? Кой ще ми даде остър нож да изрежа тръните между добрите треви, за да очистя земята?

Хела отвори уста и всички се приготвиха да чуят какво ще каже.

— Преклони се пред работниците — рече Хела, — пред работниците, които чистят земята, пълна с камъни, за да поникнат добри плодове, пред работниците, които облагородяват земята. Целуни почернелите и попукани ръце, хванали ралото. Иди с уважение при земята, където живеят работниците. Този, който работи, не трябва да е роб. Робът само се страхува, той не може да обича. Не ги тъпчи, а ги повдигни. Не ги мачкай с крак, а разтвори ръце и ги притисни към гърдите си. Времената се променят. Кърваво поле се простира надалеч. Ще дойде денят, когато тази кръв ще пресъхне. Робът ще стане свободен човек. Вековете летят. Само един век още ще продължава борбата между царя и народа. После ще царува мир. Русия е щастлива.

— Русия е щастлива — каза Александър, когато княгинята свърши предсказанията. — Това е най-хубавата картина на бъдещето, която желая да видя: Въпреки че слабея и не ще мога да доживея да видя този мир в царството си, то поне ще отнеса със себе си слаба надежда.

— Всичко разбрах добре — каза царят, като се обърна към великия княз. — Разбрах какво искаше да ми каже твоята нещастна жена. Робството трябва да изчезне, то притиска земята. Аз искам да бъда владетел на свободни братя, а не на роби. Аз не мога да направя Русия щастлива само с едно мръдване на перото. Трябва ли още да се двоумя?

— Смея ли да кажа, брате мой — рече Константин. — Има хора, които са противници на премахването на робството. Всички дворяни ще се възбунтуват против това, тъй като всички имат големи имоти. Ако техните работници направиш свободни, то за дворяните ще бъде зле. Припомням ти, Александре, че болярите са крепители на владичеството.

Царят мълчеше. Лицето му бе бледо като платно.