Мъртвите сибирски полета

— Що каза, брате? — запита царят. — Значи дворяните ще се противопоставят на желанието ми. Знай, че ще погубя всеки, който посмей да се противи на волята ми. Руските царе се раждат, за да въздигнат, а същевременно и за да погубват.

— Болярите ще погледнат с добро око — рече Константин — и ще са съгласни, докато ги въздигаш, но те ще покажат негодуванието си, щом започнеш да ги унищожаваш.

— Няма да ги щадя — рече царят. — Мина времето, когато болярите се сравняваха с царете. На сцената на деветнадесети век най-главната роля играе народът. Моят девиз е — за доброто на народа. Перото, с което ще подпиша унищожението на робството, ще ме направи безсмъртен. Нима ще потрепери ръката ми? Не, братко. Оттук ще отида право в кабинета си, ще повикам министрите, за да се съветвам с тях.

Царят се готвеше да излезе, но князът го помоли за още една дума.

— Брате, делото, което ще предприемеш, е велико. То ще бъде най-благородното дело на деветнайсети век и аз ще бъда последният, който ще ти се противопостави. Не е ли това голям срам за нашето отечество?

— Аз се сещам какво искаш да кажеш — рече царят.

— Сещаш се! Не е ли робството най-големият срам на деветнайсети век? Тези изтезания, които подобават само на средновековните варвари? Премахни Сибир и освободи безбройните нещастници, дай тази земя на Бога и на небето и направи така, че да не я наричат земен ад. Царю, не чуваш ли виковете на клетниците, които гинат в твоите рудници? Като че тези викове ще изпълнят въздуха, който ще ни задуши. Много често насън чувам дрънкането на оковите и клетвите, които идват от дълбочината на земята, идват като отмъстители около къщата на Романовци.

Царят стисна силно ръката на брат си.

— В този миг ти говориш за себе си, Константине.

— Как? Нима така мислиш, братко?

— Аз мисля, че твоето сърце още тупти за онази клета жена, която трябваше да изпратя в Сибир.

Константин улови ръката на брат си и с разтреперан глас каза:

— Не, Александре, аз не заговорих първи за тази жена, ти го стори. Кажи ми тогава какво стана с нея?

Царят тежко въздъхна и каза:

— Най-добре я смятай за мъртва.

— Ако я смятам за такава, ще рече, че тя живее; кажи ми тогава, моля ти се, дали е лишена от нещо или се намира във влажна тъмница, или пък е в хубава стая?

— Не мога да ти отговоря — каза царят. — Аз направих това според законите на нашия дом. Забрави Елисавета, погледни към небето и се помоли Богу да върне разума на този ангел.

Царят стисна ръката на брат си, след това се доближи до кревата, на който лежеше Хела, и я целуна по бледото чело.

— Ако историята говори някога за великите дела на Александър II, за освобождението на руския народ и премахването на робството, никой не ще помисли, че за това велико дело е помогнала една млада невинна жена, една нещастна полудяла княгиня.

Царят отиде в палата. Щом влезе в кабинета си, той изпрати да повикат директора на полицията Кардов.

Когато Кардов дойде, Александър се изправи насреща му.

— Какво стана с детето, Кардов? Детето, което беше при градинаря на великия княз? — запита царят.

— Къщата изгоря, Ваше Величество. Царят тропна с крак.

— Аз не питам за къщата, а за детето — рече царят сърдито.

— Щом къщата е изгоряла, тогава и детето трябва да е изгоряло — отговори Кардов, като се изправи гордо.

Царят скочи като бесен. Той взе един порцеланов светилник и го хвърли в краката на Кардов, където се счупи на парчета.

— Нима смееш да мамиш царя си, животно такова — кресна царят в яда си. — Ти каза, че детето е изгоряло. Това не е вярно, тъй като никаква следа нямаше от него в пепелта. Казвай що стана с детето? На кого го даде?

Кардов изгуби присъствие на духа. За да не падне, той трябваше да се подпре здраво на сабята си.

— Аз изпълних заповедта ви, Ваше Величество — изрече колебливо.

Александър се изсмя горко.

— Моята заповед? Не вярвах, че ще си толкова нахален да настояваш, че аз съм заповядал да убият детето.

Кардов се разтрепера.

— Заповедта ви, Ваше Величество, не беше ясна — каза той, — аз мислех… аз разбрах…

— Така си разбрал — каза царят, — в това е нещастието на всички царе, че нищожествата, които ги заобикалят, изменят думите им. Моята заповед бе да се потрудиш да отстраниш детето от дома на брат ми, а ти си разбрал да го убиеш.

Кардов падна на колене пред царя.

— Това е било недоразумение, Ваше Величество, и нищо друго — каза той. — Милост!

— Твоето недоразумение струва живота на един човек! Ти просиш милост? Нищо друго.

Царят почна да се разхожда нагоре-надолу из стаята. Внезапно той застана пред Кардов.

— Мъртво ли е детето? — запита гърлено.

— Една безсърдечна старица трябваше да го убие — каза Кардов. — Но аз мисля, че детето е още живо.

— Слушай сега какво ще ти кажа, Кардов — рече царят. — Давам ти срок от четири седмици да намериш детето. Ако дотогава не го намериш, ще загубиш свободата и живота си.

Заповедническият тон на царя прекъсна всеки отговор на Кардов. Той излезе от стаята като пиян.

— Малко ще ми бъдат четири седмици — говореше си тихо той, — за да спася главата си.

XXXIII. ПИРШЕСТВО С ШАМПАНСКО