Мъртвите сибирски полета

— Баронът не — рече Франциска, — ти вече знаеш, че аз обичам Конрад Фелзингер. — След като каза това, тя стана от мястото си и седна до масата срещу Ягодкин.

— Значи си непреклонна, Клариса. Аз ти казвам, че ти още не умееш сама да вземаш решения за каквото и да било. Но това твое романтично бленуване не е нищо друго освен последица от лошото възпитание — виновница за което е майка ти. Вместо да блестиш във висшето общество, тя никъде не те водеше; ти все вкъщи си стоеше.

— Ако това зависеше от мене, аз съвсем по друг начин щях да постъпвам.

— Но знаеш ли какво, Клариса? Чини ми се, че и сега не е късно. Искаш ли да те въведа в петербургското общество? Аз щях да те въведа в общество и салони, където се събира пялата аристокрация. И сега, когато майка ти я няма, струва ми се, че имаме благоприятен случай. Само трябва да ми кажеш, че желаеш.

Франциска подаде ръка на Ягодкин.

— Ти знаеш, че твоето желание, татко, е заповед за мен дори когато се отнася до моето сърце. Че защо да не те придружавам в обществото? Мястото ми не е ли до теб?

— Превъзходно, дете мое — каза радостно Ягодкин. — Ако искаш, можеш още днес да ме придружиш.

— Но къде, тате?

— В салона на красивата вдовица Бояновска. Да, дете мое, аз ти казвам, че тази жена знае да живее и има вкус и грация като никоя друга. Какво решаваш? Мога ли днес да разчитам на тебе?

— Добре, татко, но при едно условие.

— Някакво условие? В какво се състои това условие?

— Да дойде с нас и господин Фелзингер.

— Фелзингер! — извика Ягодкин. — Но какво ще търси Фелзингер в едно общество, където никога не е бил?

— Не те разбирам, татко. Ти ще ме заведеш за пръв път там. А нали и той трябва да бъде въведен в обществото, за да се сдобие с познати и приятели? Няма да откажеш на молбата ми, нали, татко? И те моля веднага да съобщиш на господин Фелзингер за това.

Милионерът гневно отпусна рамене.

— Чудна работа. Но както искаш.

Той натисна сребърния звънец на масата и в стаята влезе един слуга.

— Кажете на господин Фелзингер, че го моля да благоволи да дойде тук за няколко минути.

Слугата се поклони и излезе.

Останала отново насаме с Ягодкин, Франциска се обърна към него с думите:

— Татко, аз се съгласих да дойда с тебе на бал, но трябва и ти да проявиш своята любезност. Помисли си, аз нямам никакъв скъпоценен накит.

— Та това зависеше само от тебе, Клариса. Ти винаги си се отказвала от брилянтите и диамантите, които съм ти поднасял. Не си ли спомняш какво ми каза, когато ти дадох за Новата година златна огърлица?

— Как да не си спомням? — отговори Франциска, въпреки че тя не знаеше за какво й говори Ягодкин.

— Ти ми каза тогава едни хубави, но непрактични думи — подзе Ягодкин. — Не искам да нося диаманти, защото блясъкът им ще ми напомня „за сълзите, бедите и нещастията“.

— И сега съм на същото мнение — отвърна Франциска. — Аз мисля, че ако всички жени се съгласят да жертвуват накитите си, нещастия и бедност няма да има.

Ягодкин се засмя доволно.

— Това звучи много добре, но на практика не може да стане, защото, ако всички жени жертвуват накитите си, те няма да имат онази стойност, която имат днес, и няма да струват нищо.

— Да си призная, татко, този накит аз го искам не за себе си, а защото подхожда на нашия дом. Трябва ли да оставим онези горди жени да казват, че единствената дъщеря на милионера няма накити, че Ягодкин не е в състояние да и купи. Не, татко, не трябва да им позволяваме това. Името на нашия дом трябва да пазим, а чрез блясъка и да го издигнем.

Докато Франциска говореше, Ягодкин бе благоразположен. От радост той започна да пляска като малко дете.

— Браво — извика, — браво! Това ще рече да говориш умно. И ти се увери най-после, драга моя Клариса, че трябва да държим сметка за обществото и да правим дори жертви. А у нас, мило мое дете, в къщата на Ягодкин, трябва да има още по-голям блясък. Ще дойдеш ли заедно с мен при златаря или да му кажа той да дойде тук?

— Той сам нека дойде, за да мога да си избера нещо по мой вкус и по моя воля.

— Искаш да избираш! Ето думите, които отдавна трябваше да чуя от устата на моята дъщеря. Самостоятелна, самостоятелна трябва да бъде една Ягодкина, защото богатството я издига до висотата на княгиня. Не зная защо, но струва ми се, че ти за една нощ си се изменила и ако не целувах лицето ти, което безброй пъти съм целувал, бих помислил, че това не е вчерашната Клариса.

Вратата се отвори. Влезе Конрад Фелзингер. Ягодкин го поздрави и той учтиво се поклони.

— Вие сте заповядали да дойда — каза Фелзингер.

— Знаете, че аз не мога нищо да ви заповядам, господин Фелзингер. Аз ви считам за гост в моята къща и ви моля и вие да се чувствувате така.

— Вие сте повикан по мое желание — присъедини се към разговора Франциска — и се надявам, че не сме ви събудили.

— От три часа съм на писалищната маса — отвърна Фелзингер.

— Тъй прилежен — каза Франциска. — Ас какво се занимавате?

Фелзингер я погледна учудено.

— Това ме питате вие, госпожице Клариса? Вие знаете защо ставам толкова рано да работя.

Франциска се сепна. Усети, че бе невнимателна. Но имаше време да поправи грешката.