Мъртвите сибирски полета

На никой княз не е била поднесена по-хубава вечеря от тази, която голямата красавица на Петербург бе подготвила тази вечер в своята вила. Какво ли впечатление направи това на Франциска? Където и да погледнеше, виждаше само богатства, коприни, бисери, брилянти, злато, ордени и други знаци за заслуги. Ще споменем и онази атмосфера, която само Феодора можеше да създаде. Тя целуваше и прегръщаше Клариса, не липсваха и ласкави думи. Лицето на Ягодкин сияеше от радост. Той бе толкова подъл, че се радваше, когато тази жена, която искаше да направи своя държанка, любезничеше с дъщеря му.

Когато шампанското започна да шуми в чашите, а сладкото вино зачерви страните на Франциска и кръвта й взе да се вълнува, тя се сети, че трябваше докрай да изиграе ролята си. Един млад артист стоеше до нея — храбър, любимец на един от фаворитите на царския театър в Петербург. Той изпразваше чаша след чаша, като канеше и нея да пие. Очите й блестяха, главата й започна да се върти. Тя не можа да се сдържи, стана и извика:

— Да живее веселието, да живее щастието!

Всички се зачудиха, като видяха това хубаво момиче, което държеше с пълните си ръце чаша шампанско.

— Колко е хубава! — шепнеха всички.

— Какъв огън, какво въодушевление! — казваха всички.

— Щастлив е наистина Ягодкин. Не само че стана милионер за кратко време, но Бог му е дал такава прелестна и мила дъщеря — казваха си трети на края на масата.

Само един-единствен човек от присъствуващите гледаше с учудване. Всичко това му се видя странно. Този човек бе Конрад Фелзингер. Не му се вярваше, че това е същата Клариса, която държеше чашата с шампанско. Това ли бе онази тиха и блага Клариса, която избягваше обществата — като цвят, който не е осветен от слънцето? Не, това не бе дъщерята на Ягодкин, която той довчера знаеше. Човек би казал, че се е променила изцяло. Това не бяха кротките черти на Клариса.

Тя се бе изправила като някоя богиня, пълна с живот и дух, с чаша в ръка и канеше всички да се веселят. Очите й светеха. Те бяха примамливи, една неискреност се забелязваше в гънчиците около устата й, която Фелзингер не бе забелязал досега.

— Виното е причината — каза си Конрад. — То е причината, че възбуди наивното момиче и то изгуби всякакъв срам. Утре тя ще бъде пак същата Клариса и няма да ми повярва, когато й разправя какво е правила тази вечер. Не искам да я видя такава. Никога не ще изчезне този образ от главата ми.

Той я съжаляваше и щеше на драго сърце да напусне къщата на вдовицата Бояновска, ако приличието не го задържаше. Право да си каже, това общество не му харесваше. Въпреки че тук присъствуваха дворяни, офицери и артисти, според мнението на Фелзингер това общество не бе подходящо за жени, тъй като тази вечер се разиграваха сцени, които го отегчаваха все повече. Не липсваха и оперни певици и танцьорки. До Конрад бяха седнали две госпожици от цирка, които разговаряха, без да се стесняват, за някакви подаръци, които получили от кавалерите си. Това го обиждаше, но той не издаде негодуванието си, нито пък напусна мястото си, но колкото и да е странно, започна по-внимателно да следи разговора на тези две госпожици.

Феодора, която не обичаше Клариса, ликуваше пред тази картина. Клариса така се бе отпуснала. Това ли беше същата оная Клариса, която познаваше? Феодора беше доста хитра, за да забележи, че момичето знае да се забавлява, да слуша пикантни историйки и да поглежда мъжете с кокетни погледи. Тя не можа да се стърпи и каза на Ягодкин:

— Погледнете дъщеря си, любезни приятелю, струва ми се, че никога не е била така прелестна. От очите й излиза огън. Струва ми се, че скоро ще има сватба.

— Това е най-голямото ми желание — рече Ягодкин. — Искам тя да вземе някой от нашето общество. Вие виждате, драга приятелко, че и Клариса иска това.

Феодора се засмя.

— Това е интересна новина — каза тя. — Аз мисля, че дъщеря ви не обича никого. Тази вечер наблюдавах дъщеря ви, мнението ми се измени, тъй като чета любовен огън в очите й; вие като баща трябва да й помогнете или пък да изкорените това от главата й.

— Да й помогна в любовта? — възкликна Ягодкин. — Да се омъжи за нищожен човек? Не, никога!

Феодора отпусна рамене.

— И това говорите вие? — рече, като го погледна кокетно. — Вие, който знаете силата на любовта?! Без съмнение вие ще й говорите да не се жени за него, ще я отстраните от Петербург. Но какво ще помогне това? Един ден тя ще забегне с любовника си.

— По дяволите, какво приказвате?

— Казвам ви какво може да се случи и нищо повече, драги мой, и с това свършвам. Какво ще правите, когато тя падне на колене пред вас и ви помоли за нещо?

Ягодкин хвана ръката й и я стисна с всичка сила.

— Спрете, спрете, Феодора, не говорете повече. Това, което казахте, разбунтува кръвта ми и ако чуя такова нещо от устата на дъщеря си, ще се откажа от нея. Бих могъл да стана и убиец — каза той.

— На кого е отдала Клариса своята любов?

— На един беден немски учител — отговори Ягодкин. — Доведох го тук по желанието на дъщеря си. Погледнете онзи, седнал е през осем стола от нас.