Мъртвите сибирски полета

— Струва ми се, че моят план не ви се нрави. Тогава да отидем в салона, музиката отдавна свири. — Тя се обърна, за да излезе.

— Почакайте, Феодоро — извика Ягодкин, след като стана от стола и се приближи до нея. Феодора остана за минутка.

— Какво желаете, приятелю?

— Слушайте.

— Казвайте.

— Мислите ли наистина, че това убийство може да остане скрито?

— А как ще го разкрият, когато госпожа Ягодкина няма да умре от насилствена смърт?

— Ненасилствена смърт? А каква тогава? Тя го хвана за ръка и му пошепна на ухото:

— От отрова.

— Но докторите ще познаят отровата.

— Нищо — каза Феодора, — има отрови, които не могат да се познаят. Аз знам една жена, която изпи такава отрова и след това не откриха следа.

Феодора внезапно замълча. Погледът й се спря на вратата, която тъкмо се беше отворила. Тя изпищя като луда и устните й замърдаха. След това започна уплашено да говори:

— Там, там… трупът на старата… трупът… ето го пак… както всяка вечер… иде към мене… иска…

Ягодкин отправи поглед натам, където гледаше и Феодора. Той цял се разтрепера. Истина ли бе или сън това, което виждаше? На вратата имаше едно бяло видение. Лицето на една стара жена ги гледаше. Той взе Феодора на ръце и я занесе до прозореца. Когато се обърна отново, видението беше изчезнало. Вдовицата Бояновска лежеше в несвяст в неговите ръце. Изби го студена пот и той я отнесе до масата, на която бе звънецът.

Веднага след като той позвъни, Леония се яви в стаята. Ягодкин предаде Феодора на слугинята, след което отново се върна в салона при гостите.

Щом съобщиха, че домакинята се е разболяла, музиката спря да свири. Не мина много време и цялото общество се разотиде по домовете си, а Вилата на духовете пак остана пуста.

Колата на Ягодкин също така бързо се носеше по улиците. В колата се беше излегнала Франциска, която, въпреки късния час, не се чувствуваше уморена. Тя бе сложила глава на меките възглавници и сладко сънуваше онова, което бе видяла тази вечер, а и една хубава бъдеща картина. Срещу нея беше седнал Фелзингер, който не продума през целия път.

Ягодкин също беше завладян от мислите си.

— Какво ли се е случило на Феодора? — питаше се Ягодкин. — Онова видение, което може да беше някаква игра, толкова я потресе? Дали в предишния й живот няма някое черно петно?

— Но какво съм се замислил, нека става каквото ще — каза си той. — Феодора е хубава, аз я любя и тя трябва да бъде моя.

Най-после файтонът спря пред къщата на Ягодкин. И тримата излязоха от колата и тъкмо се приближиха до входа, един просяк клекна пред краката на Франциска и извика с тъжен глас:

— Смилете се, хубава госпожице, студено е, а аз съм стар и освен това гладен. Подарете каквото и да е!

Колко дързък беше този просяк! Той стискаше ръката й и искаше да я целуне. Но какво беше това? Не мушна ли той в ръцете й една смачкана хартийка? Франциска взе тази хартийка и изтича вкъщи. С нетърпение очакваше да се сбогува с баща си и да остане сама. Слугинята вече я очакваше в стаята й. Саша запали лампата и попита дали госпожицата ще обича да й свали дрехите.

— Сама ще се съблека — отговори Франциска.

По дяволите, защо ли слугинята така странно я погледна, като излизаше от стаята?

Тя сложи бележката, която й беше дал просякът, на масата и след като свали шала и дрехите си, започна да чете:

Клариса,

Пази се най-вече от слугинята, която е започнала да се съмнява. Най-добре ще е, ако можеш още утре да я изпъдиш. Ние ще ти помогнем в това. Утре в дрехата и ще намерят твоята кесийка с два наполеона. Останалото оставяме на умението ти. С будно око следят всяка твоя стъпка и те пазят твоите приятели.

— Това пише Бакунин — рече Франциска. — Неговият план с кесията е твърде добър и аз ще работя по него.

На другия ден, когато Ягодкин влезе в кантората си, вратата се отвори и се появи Франциска.

— Как, Клариса, така рано? — извика Ягодкин. — Стават вече десет години, откакто не си влизала в канцеларията ми.

— Извънредна случка ме накара да дойда при вас, тате. Ах, аз съм още така развълнувана!

Като каза това, тя седна на едно канапе срещу баща си и изглеждаше, като че действително е развълнувана.

Ягодкин се тъкмеше да я попита кой е този, който е дръзнал да я смущава, но вратата се отвори и слугата заяви, че господин Фелзингер желае да говори с него.

Ягодкин хвърли поглед на дъщеря си.

— Пуснете го да влезе — отговори Франциска. Малко след това Фелзингер беше при тях. Франциска стана, приближи се до баща си и му каза:

— Тате, в къщата си имаме крадец.

— Крадец? — извика Ягодкин.

— Откраднаха ми кесията, която неотдавна започнах да нося със себе си. В нея имаше няколко златни монети и макар че не ми е жал за парите, все пак мисълта, че в къщата ни има крадци, ме смущава.