Мъртвите сибирски полета

Слугинята за миг забрави болката и отчаянието и гордо каза:

— Истината, цялата истина ще кажа. Ха, ха. Богатият Ягодкин е измамен, срамно изигран. Той смята, че прегръща собствената си дъщеря, а това не е тя!

— Клетницата полудя — обади се Ягодкин. — Защо пребледня, мило дете, защо се разтрепера? За Бога, опомнете се, Клариса!

Франциска се страхуваше да не би да я познаят. Саша я погледна радостно.

— Вижте как побледня — каза тя. — Тя е лъжкиня, само мене не може измами. Аз познавам много добре кроткото и благо лице на госпожица Клариса.

Фелзингер се приближи, улови я за ръката и рече:

— Какво приказваш, нещастнице? Ако не докажеш това, което твърдиш, ти си загубена.

— Да го докажа ли? Ще дам доказателства. Къде е малкият червен белег, който госпожица Клариса имаше на тила си? Като вчесвах заранта тази лъжла, забелязах, че го няма. Питам, къде е този белег?

— Това е прекалено — каза Ягодкин. — Пристов, повикай стражари, а вие изхвърлете тази жена оттук!

Заповедта на Ягодкин бе изпълнена веднага. Извлякоха насила Саша от стаята.

— Каквото и да става с мене — каза тя, — всичко съм готова да понеса, но поне си отмъстих на тази лъжкиня.

Слугите уважаваха Саша, знаеха, че е честна, и никой не искаше да повярва, че тя е откраднала кесията.

Когато тримата останаха сами, Конрад Фелзингер каза на Ягодкин:

— Нима смятате да затворите това нещастно момиче, господин Ягодкин?

Клариса стана.

— Вие я наричате нещастна. Значи сте тогава човек с особени разбирания.

— Особени! — възкликна Фелзингер. — В света наистина има чудни неща, стават такива чудни неща, че човек просто не може да повярва!

— Това е ужасно! — извика Франциска. Фелзингер се престори, че не е чул тази обида.

— Аз дойдох да се сбогувам с вас, господин Ягодкин — рече той, като се обърна към банкера. — Но няма да си отида, докато не ви кажа едно нещо.

Той посочи към Франциска, която го гледаше злобно.

— Пазете се от тази жена — каза той. — С нея в дома ви е влязло нещастието, което ще ви съсипе рано или късно.

— Не забравяйте, господине, че говорите за дъщеря ми.

— Господин Ягодкин, това не е вашата дъщеря. Тази е лъжкиня!

Ягодкин гледаше захласнато младия учител, като да бе изгубил ума си.

— Сериозно ли говорите или се шегувате с мене, господин Фелзингер?

— Сериозно. Това момиче, което стои пред вас, господин Ягодкин, не е ваша дъщеря.

— Не е дъщеря ми? Луд ли съм или ще полудея? Клариса не била моя дъщеря — моя плът и кръв. Моля ви, господин Фелзингер, елате на себе си, страхувам се да нямате прилив на кръв в главата си.

— Това, което ще ви кажа, ще ви учуди и ще ви се види невероятно, но моля ви, изслушайте ме и ще разберете, че имам малко право.

— Не го слушай, татко — обади се Франциска, — ако ме обичаш; не виждаш ли, че всяка дума ме обижда.

Ягодкин гледаше ту Клариса, ту Фелзингер и не знаеше какво да прави. Фелзингер продължи:

— Спомнете си образа на вашата дъщеря, какъв беше преди, направете сравнение между онова кротко и мило създание Клариса и това сега. Аз ви питам: В състояние ли беше Клариса да причини някому зло? Беше ли толкова немилостива, че да погуби едно момиче, което я обича? Задайте си сам този въпрос и тогава всяко съмнение ще изчезне. Ще ви попитам после можеше ли дъщеря ви Клариса да се възхищава от общество като онова, което гостуваше у Бояновска? Не ме прекъсвайте, оставете ме да кажа всичко. Ако не сте уверен в това, тогава повярвайте на знака, за който преди малко ви казаха. Не зная познавате ли този белег, но ако не го знаете, телеграфирайте на жена си да се върне незабавно от Париж. Майката тутакси ще познае дъщеря си. Майчиното ухо ще познае гласа и сърцето й ще усети кръвта на детето си. Майката знае всеки белег на детето си, тя ще познае и този.

Ягодкин бе обзет от нетърпение.

— Стига — каза той, — чух вече много, господине! Зная, че ми говорите така, защото искате да се усъмня в дъщеря си. Мислите ли, че нямам очи и не мога да позная собствената си дъщеря? Но аз се сещам какво може да се е случило между вас и Клариса, че тъй отведнъж станахте неин враг. Отдавна вече съм забелязал, че вие се стараете да се харесате на дъщеря ми и не мога да разбера защо тя още не ви е изгонила.

Франциска тържествуваше. И как да не тържествува, когато всичко се развиваше благоприятно за нея.

— Вие улучихте, татко, но аз имам още нещо да прибавя към това. Известно ви е, че винаги съм защитавала господин Фелзингер, когато някой го е нападал — смятала съм го за човек вдъхновен и надарен. Но преди малко разбрах, че с това приятелство той е имал друга цел. Държанието му ставаше все по-свободно, говореше ми за любов и това, не искам да скривам, ми се харесваше, но не можех да забравя, че съм дъщеря на Ягодкин. Вчера на бала у Бояновска той се възползува от случая, защото бях излязла на балкона, и ми се обясни в любов. От съжаление аз му отговорих, че го уважавам, но жена не мога да му стана. Но той не искаше да разбере и настояваше, като се мъчеше да ме прегърне. Като разбрах това, аз го отстраних. Оттогава ме намрази и търси случай да ми отмъсти.