Мъртвите сибирски полета

Докато тя говореше, лицето на Конрад беше бледо и ако доскоро той се съмняваше, сега окончателно се увери, че има работа с лъжкиня.

— Какво ще отговорите на това, господин Фелзингер? — попита предизвикателно Ягодкин.

— Нищо друго, освен че ви съжалявам.

— Благодаря ви, вашето съжаление не ми е потребно.

— Повече, отколкото можете да предполагате, вие, беден богаташ, защото само за една нощ са откраднали вашето добро и мило дете. И понеже виждам, че вие не се стараете да намерите дъщеря си, аз ще се помъча да сторя това и не ще се успокоя, докато не изоблича тази лъжкиня.

Той се поклони и излезе от стаята.

Когато Ягодкин и Клариса останаха сами, той прегърна дъщеря си.

— Разбра ли сега, дете мое, аз имах право, когато ти напомнях да се пазиш от този човек! Ти лудееше по него и искаше да го издигнеш на висотата, на която ти се намираш, но плебеят си остава плебей. Глупаво дете, ти плачеш. Може би ти е жал, че той си отиде?

— Не, татко, тези сълзи не са за него. Плача, защото съм била толкова глупава. Не можах да разбера, че ти ми мислеше доброто, а аз се съмнявах в тебе.

Ягодкин я притисна до гърдите си.

— Мило мое дете, обично дете! И той още твърди, че не си мое дете! Ще видим, господин Фелзингер, няма ли да съжалявате, че излязохте от къщата ми.

От съседната стая се чуха странни гласове. Стражарите бяха дошли да отведат Саша. Вързаха ръцете й на гърба и я повлякоха по стълбите.

Когато я бяха извели навън, Фелзингер се приближи и каза:

— Сега нищо не мога да направя, Саша, но повярвайте, че в Петербург имате един добър приятел, който ще направи всички усилия, за да ви освободи. Наистина, Саша, уверена ли сте, че онази клетница е лъжкиня? — попита Фелзингер.

— Заклевам се в най-скъпото — отвърна тя, като сложи ръката на сърцето си. — Уверена съм, че тя не е Клариса.

— Добре, Саша, тогава и двамата знаем какво трябва да сторим.

Стражарят забеляза, че те разговаряха помежду си, и извика:

— Хайде, отстранете се от крадлата, преди съдията да я е разпитал.

Като каза това, той дръпна Саша.

— Тъй, момиче — обади се един стражар, — при това значи си и крадла!

XXXIV. МАНАСТИРЪТ

На три часа път от Москва на един хълм се намира манастирът „Света Дева Мария“.

Чудно е построен този манастир! Издигнат е на един съвсем гол хълм и е така самотен, така тайнствен, сякаш не е съграден от човешка ръка.

Наблизо течеше поток, който сякаш бе придобил същия цвят, какъвто имаше манастирът — тъй като водата му беше черна. Манастирът съществуваше от средните векове. По-рано там имало един красив замък, в който живеел някакъв татарски княз. Оттук той предприемал своите грабежи. Ограбвал и търговци, които пренасяли стоките си с кервани. Най-после и за него ударил последният час.

Когато Петър Велики поел управлението, той изпратил едно отделение войска, което обградило замъка, и князът се предал.

Петър Велики, който не бил от милостивите, заповядал да отрежат дясната ръка на княза, а след това заповядал да го вържат за опашката на един кон. Така разказва легендата, която се намира в една московска хроника.

Конят с вързания княз Ярбо се завърнал в стария замък, а князът, като се развързал от него, паднал някъде в полето. После той още веднъж се качил на кулата на замъка, огледал всичко наоколо, яхнал коня и си отишъл, като проклел руската земя. Това проклятие се отнасяло за дома на Романовците и гласяло: От този замък да произлязат всички нещастия, които ще провалят Романовци. След като изрекъл тази клетва, отново се качил на коня си и заедно с него се хвърлил в потока. Водата го изхвърлила още веднъж на повърхността си — така разказвали овчарите — и след това нито ездачът, нито конят му се видели повече. Потънали във водата.

Народът не спирал да говори за татарския княз. Казвали, че той излизал с коня си обикновено в полунощ и когато се явял, винаги някое нещастие се случвало на Русия.

За да сложи край на тези неприятни народни тълкувания, Петър Велики направил от замъка манастир и го нарекъл „Дева Мария“.

Сега ние ще отведем нашия читател в този манастир. Като преминем през дългия коридор на манастира в самия му край, стигаме до стаята на игуменката.

Тя беше доста интелигентна жена. На лицето й бе изписана и женска доброта, и мъжка решителност. Тя се казваше майка Ана. Миналото на майка Ана бе неизвестно както за калугерките, така и за околните жители. Преди да постъпи в манастира „Дева Мария“, игуменката била графиня.

Родена всред изобилие и богатство, тя се омъжила за един човек, когото обичала от цялото си сърце и от цялата си душа. Той бил момък от много благородно семейство, което било близко с царското. Бил и храбър офицер, отличил се във войните, и гърдите му били окичени с ордени. Но имал един порок — бил комарджия. След женитбата тази страст още повече се разпалила.