Мъртвите сибирски полета

— Не мога да опиша колко е лош, сестра Ана. Той е предводител на едно зловредно дружество, чиито членове обикалят цяла Русия и проповядват недоволство сред народа. Мисля, че се казват нихилисти. За тези хора няма нищо свято и най-лошият от тях е Михаил Бакунин; той е способен, свободен и безстрашен. С тези негови таланти той би могъл да бъде най-великият човек в Русия, ако се бе отстранил от този свят. Какво виждам, сестра Ана? Сълзи на очите ти? Ти много се разтревожи — каза царският изповедник. — Слушал съм да се говори, че сестра Ана завинаги се е отказала от света, но виждам, че тя не остана равнодушна, като чу името на един човек, и при това тя заплака. В името на светата ни църква, моля те, сестра Ана, да ми кажеш какво общо имаш с този Бакунин и защо плачеш за него?

Игуменката се изправи гордо.

— Аз проливам сълзи за всеки човек, надарен от Бога с талант и отрекъл се от света.

„Тя ме измами, но аз ще науча тази тайна“ — каза си игуменът и излезе.

— Ще се видим пак довечера. Нека Бог да бъде с тебе. Щом остана самичка, тя коленичи пред иконата на Богородица и като скръсти ръце, рече:

— Колко много ме заболя сърцето, брате мой, от това, що чух за тебе! Ти не си крив, аз не те проклинам. Причината е в кръвта на грешния ти баща, защото в грях си роден.

Скръсти ръце след това и започна да се моли Богу, и във всяка молитва споменаваше името на Михаил Бакунин.

Отдавна бе нощ — тъмна и студена; пред манастира спря една елегантна тройка. От герба личеше, че е царска каляска.

Вратата се отвори и великият княз излезе заедно с княгиня Хела, която бе завита с шал.

Тези, които го придружаваха, останаха в Москва. Не трябваше никой да знае къде жена му ще намери тихо пристанище.

— Ела с мене, Хела — каза тихо той, — горе, там, където светят прозорците, ще намериш място за успокоение.

Тя го последва полека, но спря изведнъж, като се ослушваше:

— Духовете пеят в хор, чуваш ли? Не, не — каза Хела, — ти ме водиш на небето, където пеят духовете. Вижда ми се, че е ад… като че дяволите си подават ръце… аз не убих детето… невинна съм… невинна съм.

Косите на Константин настръхнаха. Той я улови за ръката, ала тя не искаше да помръдне от мястото си. Като разбра, че не ще може иначе, той я взе на ръце и бързо притича до вратата на манастира. Спря се и дръпна звънеца. Щом вратата се отвори, пред него в кръг застанаха всички калугерки от манастира. Начело Константин видя игуменката. Калугерките пееха. Константин занесе Хела и я положи на леглото, което бе в средата.

— Нека бъде благословено влизането ти в този манастир — каза игуменката — и нека Бог ти даде мир, от който се нуждаеш. — Наведе се над княгинята и я целуна по челото.

После стана и каза на княза:

— Вие не можете, княже, да влезете вътре, тъй като не е позволено мъжки крак да прекрачи прага на този дом. Дори и ти, чието чело е украсено с царска корона — стебло от Романовата лоза, и ти си длъжен да се подчиниш на законите на манастира. Върви си, върви!

Още веднъж той погледна младата си жена и каза:

— Сбогом, Хело, сбогом. Нека Бог те пази, нещастна моя! Сетне целуна ръката на калугерката и напусна манастира.

След като излезе, той се отправи по една пътечка и вървеше бавно.

Великият княз беше доста храбър войник. Той бе показал това в няколко войни и като адмирал на руската флота бе пропътувал целия свят.

Никога не се бе страхувал от опасности, но тази нощ той, без да иска, дотолкова се разтрепера, че дори понечи да се върне в манастира, за да пренощува. Но не желаеше да се покаже толкова страхлив. Хвана здраво дръжката на сабята си и бързо закрачи.

Пътят ставаше все по-опасен. Непрекъснато валеше сняг и затрупваше всяка пътечка. Повече от десет пъти той пада и става, трябваше да бъде внимателен, още повече че пътят постоянно се стесняваше, а от двете му страни имаше бездни.

Изведнъж князът се сепна. Стори му се, че се намира пред една огромна стена, под която имаше просторна долина. Стори му се, че на самата стена видя главата на един призрак. Призракът се приближаваше към него и той можа да види, че това е човек с бяла брада и коса. Князът искаше да снеме шапката си, но нямаше време да направи това, защото човекът вече го бе хванал за гърдите и при всичките си усилия да се отскубне от ръцете му, не успя да стори това. Между двамата започна ожесточена борба. Старецът с все по-голяма и по-голяма сила теглеше Константин към пропастта. Ето че и двамата вече бяха до самата пропаст. Константин успя да се хване с една ръка за скалата и да се откопчи от ръцете, които го бяха сграбчили през врата.

— Що искаш от мене, белобради старче? — попита князът. — Ако искаш пари, ето кесията ми, тя е пълна със злато. Ти не си и сънувал, клетнико, кого щеше да тласнеш в пропастта.

— Мамиш се, велики княже Константине, аз те познавам и зная, че ако те бях бутнал в пропастта, домът на Романовци щеше да се лиши от един свой член.

Константин никога не беше чувал този глас, но въпреки това силно се уплаши. Стори му се, че този глас му е познат. Но откъде се бе взел този човек тук?