Мъртвите сибирски полета

— Добре, като знаеш, че аз съм великият княз Константин, тогава кажи ми какво те принуди да ме нападнеш? Доколкото си спомням, аз не съм сторил никому зло.

Старецът го погледна строго в очите.

— Зле си спомняш, велики, княже, защото иначе щеше да ме познаеш. Истина е, че понякога срамът кара хората да не познават някого. Името ми не ще да ти е съвсем непознато и само ако ти го кажа, ти ще знаеш вече всичко. Спомни си за Елисавета фон Пал, велики княже.

Великият княз с всички сили изкрещя:

— Значи ти си бащата на Елисавета?

— Да, аз съм нейният баща и като знаеш всичко, ще ти съобщя, че един от нас трябва да падне в тази пропаст.

Великият княз се сепна.

„Има право този човек — каза си той. — Наистина има право и трябва да ми е непримирим враг.“ Старецът силно, но престорено се засмя.

— Виждаш сега, велики княже, че аз не мога да ти бъда приятел. Един ден ти дойде в къщата ми, аз те посрещнах като гост и ти поверих всичко хубаво, що имах. Погледът ти се спря на най-скъпото ми — на моята дъщеря. Ти я взе със себе си не за да я издигнеш, а за да я захвърлиш в тинята. Но и това не ти беше достатъчно. Когато целувките на моето дете ти станаха отвратителни, ти я отблъсна и за да не гледаш този ужас, изпрати я в Сибир. Но защо е на Русия Сибир?

Той е нужен, за да се крият в него излъганите момичета и царските любовници, които са станали вече отвратителни на царя. Елисавета изчезна. Аз не зная в кой рудник сега пролива тя сълзите си; също така не зная жива ли е или е окована във вериги.

Великият княз се опита да хване стареца за ръката, но той се отдръпна.

— Не — каза той, — ние нямаме нищо общо. Трябва само да ми кажеш дали дъщеря ми е жива и къде мога да я намеря.

— А ако не ти кажа това? — попита великият княз.

— Тогава ще продължим боя — бой на живот и на смърт.

— Барон Пал — рече достойно великият княз, — тук, под ясното небе, и в тази ужасна нощ заклевам ти се, че не зная нищо определено за Елисавета. Ако знаех къде мога да я намеря, кълна ти се, че щях да направя всичко само да я спася, защото, повярвай ми, старче, аз не се разделих доброволно с Елисавета. Аз не я прогоних от себе си, защото я обичах, както може да се обича собствената жена. Но трябваше да се подчиня на голяма сила — сила, която и днес властвува над мене.

— Коя по-голяма сила? — попита старецът. — Това може да бъде само царят. Сега започвам да разбирам всичко, велики княже. Ти си бил принуден да подпишеш заповедта за нейното заточение.

— Аз бях насила принуден да жертвувам Елисавета, и то само за да я спася от бесилката, защото тя и детенцето ни бяха моето щастие.

— Детето? — възкликна старият барон. — Къде е детето, внукът ми?

— Изчезна по необясним начин — каза великият княз и му разправи за пожара и детето.

— Нима няма нито следа от детето? — попита старецът.

— Никаква следа, напразно търсих навсякъде, но нищо не намерих, нищо не чух за него. Въпреки това обаче детето трябва да е живо.

— Ако е живо, аз ще го намеря — рече баронът, — защото отсега нататък моята цел ще бъде да намеря Владимир. А ти, велики княже, върви си мирно по пътя, защото онова, което се случи между нас, не се нито забравя тъй лесно, нито пък се прощава.

Той се изгуби, а великият княз продължи пътя си.

Но щом двамата се отдалечиха от това място, веднага се появи едно привидение.

Това беше царският изповедник отец Еустахиус. На лицето му се четеше радост.

— Тази тайна, до която се добрах, струва милиони. Любовницата на великия княз, която е заточена в Сибир, детето, което е изчезнало така необикновено — това са тайни, които струват пари. Нашите хора ще подирят и жената, и детето и ще ги намерят.

XXXII. КЪЩАТА НА ЕВРЕИНА АБРАХАМ

От десет дни вече Клариса Ягодкина чезнеше в къщата на евреина Абрахам. Тя едва-що не полудя.

Пробуди се в един зимник; светлина проникваше през малък отвор в стената.

Не можеше да си обясни как е попаднала тук, а и нямаше кого да попита, понеже никой и не идваше. Два пъти дневно през едно малко прозорче на вратата й подаваха храна, която тя не вкусваше. Молеше се на Бога и вярваше, че скоро ще се освободи, но досега изобщо не бе чула човешки стъпки.

Изглеждаше, че в тази къща няма жива душа или пък нарочно я бяха забравили.

Искаше й се да се самоубие, но не се решаваше, щом се сетеше за баща си — какво щеше да си помисли и да каже той.

— Той ще ме търси, но едва ли ще ме намери, защото са ме сложили не в тъмница, а сигурно в някой зимник.

Цели десет дни тя прекара в тоя зимник, а на единадесетия по обед вратата се отвори и влезе един добре облечен човек с горда стойка.

По външен вид изглеждаше интелигентен и добър.

Той се приближи до Клариса и седна на един стол.

— Клариса Ягодкина, аз ида да ви известя за вашата съдба, която за жалост не е от най-добрите.

— Който и да сте, милостиви господине, съжалете се над мене, защото аз нищо лошо не съм направила и по-скоро ме заведете при родителите ми.

— Това е невъзможно — отговори Михаил Бакунин. Защото това беше той. — На света няма по-лош човек от баща ти и ти няма повече да го видиш.