Мъртвите сибирски полета

— Няма да го видя вече? Това е невъзможно. Вие навярно смятате да ме държите цял живот затворена в този зимник?

Бакунин не отговори нищо.

— Тогава, моля ви, имайте милост към мене — каза Клариса. — Навярно аз съм сторила нещо много лошо, за да ме наказвате така строго.

— Вие не сте сторили нищо, клето дете, но не знаете ли, че според Библията децата изплащат греховете на бащите си? Баща ви е сторил много лоши дела. Вашият баща е вършил големи злини и ние сега, за да го накажем ужасно — вземаме вас.

— Заради злините на баща си ли трябва да страдам? Но кажете ми какво мислите да правите с мене? Нима мислите да ме държите в тази дупка, докато ми побелеят косите?

— Да те пуснем, но се боим да не ни издадеш — отговори Бакунин.

Клариса коленичи пред Бакунин.

— Милост — молеше го тя, — не ме довеждайте До лудост. Аз ви се заклевам, че няма да ви издам, защото вече не ще видя никой човек, ще се обрека на небето.

Бакунин се смили. Той нямаше кораво сърце. Отказваше да слуша сърцето си само тогава, когато трябваше да постигне известна цел. В такива случаи той газеше и през трупове. Като видя коленичилата и молеща се Клариса, той се трогна много.

— Клето дете, от все сърце бих желал да изменя съдбата ти. Бих те извадил от тази тъмница и бих те пуснал между хората, но не смея.

— Аз ви моля — извика Клариса, като видя колебанието на Бакунин. — Съжалете се над мене. Позволете ми още веднъж да ви видя и да ви чуя. Това, което искам от вас, не е свобода. Но мога ли да говоря?

— Говори, мило дете — каза Бакунин, — но преди всичко стани, защото не е прилично жена да стои на колене пред мъж.

Клариса стана.

Бакунин беше дълбоко трогнат. Бе дошъл да съобщи на Клариса, че тя е осъдена да остане в този зимник няколко години, а може би и през целия си живот. Той хранеше голяма омраза към този човек, който бе погубил толкова хора. Мислеше да и каже всичко това и бе сигурен, че не ще измени на решението си. Той бе хладнокръвен човек. Хладнокръвно бе гледал как умират хора, които той с една само дума е можел да спаси. Делото, на което се бе посветил, му диктуваше това.

Но какво се бе случило днес, че той стана друг? Разбра, че е изгубил твърдостта си. Започна да се разкайва. Ако бащата е предател, то защо заради него трябва дъщеря му да страда? И то каква дъщеря! Толкова мила, кротка и прекрасна девойка той не бе виждал досега. Макар че бе решил още при първата дума да я прекъсне, не можа да го стори, а кротко й рече:

— Кажете ми, Клариса, кажете ми всичко, което тежи на сърцето ви.

— Вие мислите, че аз ви моля да ме пуснете на свобода, за да мога да се наслаждавам на всички прелести на живота като дъщеря на богат баща? Ако е така, много се мамите. В тази минута, когато моят живот се намира във вашите ръце, аз ще бъда много искрена. Да, в къщата на баща си аз не съм се чувствувала никога щастлива. И макар че той правеше всичко за мене, аз се ограничавах. Струва ми се, че усмивката му е лъжлива, че гласът му е престорен, че иска да ме излъже. Аз зная, че той е бил груб с майка ми и че тя не беше нищо друго освен една топка за игра в неговите ръце. Говорили са ми, че богатството си е спечелил с лъжа и безчестие — неща, които ме отвращаваха от него. Майка ми е била винаги добра към мене, но все пак ми се струва, че не ме обича като дъщеря. Така аз преживях малкото години в къщата на родителите си. Често ми идваше наум да отида в някой манастир и малко остана да го сторя, но срещнах човек, който събуди моята любов. Но какво ви е? — попита уплашено Клариса, като забеляза промяна върху лицето на Бакунин.

Той бе станал и с една ръка се държеше за стола.

— Любов, казахте вие? Моля продължавайте тогава.

— Да, аз се запознах с един човек, когото трябваше да почитам. Той беше първият, когото съм срещала в живота си. Наистина прекрасен човек, такива сега се срещат рядко.

Аз обикнах този човек, навярно щях да спечеля неговата любов и по такъв начин щях да се помиря със света.

— Как — извика Бакунин, — вие сте го обичали? А той?

— Той не можеше да ме обича, защото оплакваше друга, ки ято дотогава е любил.

— Този човек знаеше ли, че Клариса Ягодкина го обича?

— Той не чу това от моите уста, но можеше да го чете в очите ми. Ах, думата стоеше хиляди пъти на устата ми и аз исках да извикам: Аз те любя, Конрад Фелзингер!

Бакунин бързо се приближи до нея и я хвана за ръката.

— Как казахте? Този човек как се казва? — прекъсна я той.

— Той се казва Конрад Фелзингер и това име ще бъде за мене свято — каза Клариса.

— Винаги свято — каза Бакунин с особен глас, — но моля да се свърши веднъж завинаги с него.

— Краят ми е манастирът — рече Клариса. — Вие сте ме избрали, за да изкупя бащините ми грехове. Добре. Тогава аз ви моля, заведете ме в някой манастир и аз ви се заклевам, че никому не ще кажа за това, което се случи между нас. Тук само за няколко седмици аз бих полудяла и бих се простила с този свят.

— Вие не бива да умрете — рече Бакунин, — но ще живеете далеч от света и вашите родители никога няма да ви видят.

Клариса учудено го погледна с големите си очи.