Мъртвите сибирски полета

Дашков й поблагодари и като затвори вратата след себе си, като малко дете се разплака.

— Като остарее човек, така е. Колко хора имат същата съдба като моята!

Работа, но като дойде старостта и не сте така пъргави, както в млади години, изпъждат ви.

Десетте рубли, които му бе определила Феодора, бяха достатъчни за стария Дашков, като при това можеше да живее в старата къща.

Един ден по обед Дашков се качи на втория етаж на старата къща и взе да обикаля стаите. Това правеше често, защото си спомняше за младините, които бе прекарал в тази къща. В стаята, където се намираше сега, бе живял старият Бояновски — баща на по-сетнешния съветник Бояновски. Там той бе умрял.

Дашков си спомни как старецът на смъртното си легло бе съветвал сина си.

Четири седмици по-късно в съседната стая отвориха завещанието на стареца, в което той обявяваше сина си за единствен наследник на целия имот. Изказваше желание синът да гледа майка си до последната й минута.

Синът уважаваше последното желание на баща си. Но като си спомни всичко това, Дашков въздъхна. Ако знаеше синът, че добрата му стара майка бе умряла като луда! Умря луда — не е за чудене, че е полудяла при такава снаха. Не беше луда, въпреки че някои лекари твърдяха това.

Изведнъж старецът млъкна. Стори му се, че се звъни на вратата. Наистина, не се бе измамил; звънецът не спираше да звъни.

Старецът бързо слезе долу, отключи на един мъж.

Той бе висок, горд човек; дългата до гърдите брада обрамчваше хубавото му лице.

Старецът постави длан над очите си, за да види добре този човек.

— Това ли е къщата на семейство Бояновски? — запита господинът с плътен глас. Старецът се учуди, тъй като гласът на този човек трепереше.

— Едно време беше на Бояновски — каза Дашков.

— Беше? — повтори чужденецът. — Значи тази къща не е вече на семейство Бояновски?

Старецът поклати глава.

— След смъртта на свекърва си вдовицата Бояновска продаде къщата.

Чужденецът посърна.

— След смъртта на свекърва й — повтори той. — Значи старата е починала, преди да види сина си. А той, ако не се мамя, е заточен в Сибир? Умряла… мъртва… майко моя, майко, защо не можах да те видя жива?

Старият Дашков се изправи и подаде ръце на човека, който стоеше пред него.

„Стара главо, спомни си тоя глас, спомни си, някога трябва да си го слушал, не си го забравил! Спомни си детето, което ти, Дашков, държеше и люлееше на колене, това малко дете порасна и стана мъж, той е… той е…“

Дашков падна на колене и заплака, а след това взе да целува дрехите на Бояновски.

Очите на Бояновски бяха пълни със сълзи.

— Тихо, старче, не произнасяй името ми. Старецът целуваше дрехите му.

— Като казвам името ти, аз се утешавам — рече той, като плачеше. — Това си ти, Коля, моят любимец, моят господар, синът на стария ми господар. О, простете, това сте вие, господин съветник Бояновски. Благодаря Богу, че ви върна у нас.

— Успокой се, старче, стани — каза той, — не целувай дрехите ми, а подай вярната си ръка.

Старият Дашков се изправи и се вгледа в господаря си, като че искаше да разбере дали очите не го мамят, дали това е действителност.

— Благодаря ти, Боже, че ми продължи дните, та да видя моя господар!

— Добри ми старче! — каза Бояновски и го улови за ръката.

— Всички мислеха, че ти, мили синко, не ще се върнеш никога, защото отиде ли човек веднъж в Сибир, там намира и гроба си. Но на мен, стария Дашков, един глас все ми шепнеше: „Не роптай, стари Дашков, той ще се върне, той е жив!“ И ето, той е жив, той не почива в Сибир, в оная ледена земя, а е тук пред мене — жив, весел, здрав, красив, както никога досега.

Старецът потропваше и триеше доволно ръце като дете, което притежава желаната си играчка.

— Сега ще започне нов живот — каза той. — Старият Дашков пак ще стане старото величие. Ще облека утре старата си униформа с лъскавите копчета и златната яка, ще си сложа и казашката шапка и ще се возим из целия Петербург. Ще плескам с камшика, за да видят минувачите, всички да видят, че не сте вече в Сибир, че сте си дошли, ще викам колкото глас имам: Хора, свалете шапки и се поклонете на съветника! Това ще направя и…

— Ще почакаш малко, старче — прекъсна го Бояновски. — Аз си дойдох от Сибир, но ония, които ме изпратиха, не искаха да ме върнат — аз сам избягах. Ако ме намерят или само ако научат, че съм тук, загубен съм.

— Това е лошо — каза старецът, — но нека те търсят. Аз се заклевам, че няма да те намерят.

— Можеш ли да ме скриеш? — попита Бояновски, като се смееше.

— Дали мога? — каза старият Дашков. — Тази къща е удобна. Много време ще мине, докато я съборят, тук ще можем да живеем добре, освен ако господин съветникът не иска от стария Дашков неща, които той не може да изпълни.

— Освен тебе, никой друг ли не живее в тази къща?

— Никой друг.

— Старче, къде да намеря жена си? Не можеш си представи колко копнея да я видя. След такава дълга раздяла не е за чудене.

Старият Дашков огледа добре своя господар.

— Уважаемата госпожа — мънкаше той, като прехвърляше бялата си коса зад ушите, — уважаемата госпожа, да, тя се премести в една чудесна вила близо до града, там ще я намерите.