Мъртвите сибирски полета

— Нима в манастира няма да съм достатъчно скрита? Не ви ли стига моята клетва, че аз никога не ще се върна между хората?

Бакунин помисли една минутка.

— Клариса — каза той след малко, — сигурен съм, че ще изпълните клетвата си.

Клариса разтвори ръце и каза:

— Ето гърдите ми, можете всякога да ги прободете, ако не удържа клетвата си.

— За първи път в живота си аз се колебая. Струва ми се, че от днес животът ми взема друго направление. Аз ще ви повярвам, Клариса, макар и да зная, че това ще ми струва главата. Но закълни се, че няма да ни предадеш.

— Заклевам се — рече Клариса.

— Закълни се, че докато си жива, ще криеш името си.

— Заклевам се — отговори Клариса.

— Добре — каза Бакунин. — Аз ще те изведа от този зимник и ще те заведа в манастира „Св. Дева Мария“. Игуменката на тоя манастир ми е добре позната, приятели сме. Аз вярвам, че тя няма да ми откаже да те приеме в манастира. Още тази вечер ще те заведа. Пътят е доста опасен, но няма да можем да отидем с железницата.

Клариса се поклони и от очите й капнаха две сълзи, които намокриха ръката на Бакунин.

Това бяха сълзи на благодарност.

— О — извика тя, — как съм ви благодарна, че няма да бъда закопана в тоя зимник! Всичко, което вие ми причинихте, ви е простено в тази минута.

Бакунин изговори нещо, което и Сам не можа да разбере. Той не можеше повече да се сдържа, затова се обърна и тръгна към вратата.

Като я отвори, видя черен призрак, който се скри зад един сандък в градината.

— Не се крий, Абрахаме. Аз те познах. Разбрах, че пак шпионираш. В друг случай бих те наказал, но сега, понеже ще отведа момичето, ти прощавам.

— Да си кажа право, аз се радвам, че това момиче ще си отиде, защото е най-опасно да криеш тук жив човек, че при това и дъщеря на милионер.

— Значи ти чу името на момичето? — каза Бакунин. — Абрахаме, напомням ти, че сам се осъждаш, ако се излъжеш да кажеш някому името й. Един път ти простих, но втори път няма да го сторя. А как аз наказвам ти може би си чул вече. Евреинът започна да трепери.

— Заклевам се в името на Исака и Якова, че от устата ми не ще излезе нито дума — отговори той.

— Добре — каза Бакунин. — А сега до мръкнало трябва да приготвим два коня, единия ще оседлаеш с женско седло! Разбра ли?

— Разбрах — отговори Марголински, — но за това трябват пари.

— Вземи, ето ти тази кесия — рече Бакунин и му подаде една кесия, пълна със злато.

— Приятелите ти, дето носят откраднатите вещи в Петербург, кога ще тръгнат? И не се стеснявай — каза той, като видя, че евреинът се забърка. — Аз зная това твърде добре.

— Е, като знаете, заповядайте в един часа след полунощ — каза евреинът.

— Добре, ще дойда. Нека конете да бъдат оседлани дотогава, защото ще пътувам с тях.

Като каза това, Бакунин излезе и се скри в съседната улица.

На другия ден, след разговора между Бакунин и евреина, беше приготвен един керван от Петербург за Москва.

Бе нощ, но месечината така осветяваше пътя, че пътниците можеха да вървят спокойно. Мъжете бяха облечени грубо главите си имаха шапки от овчи кожи, а на краката си чизми; всеки от тях носеше по едно малко фенерче. На гърбовете си мъкнеха денкове със стока и оръжие. Повечето носеха пушки, а някои и боздугани.

Между тях, възседнали коне, пътуваха Михаил Бакунин и Клариса.

Клариса беше загърната с камилска кожа, а лицето й бе покрито с гъст воал.

Бакунин носеше скъпо палто. Той постоянно се обръщаше и пипаше една торба, пълна с револвери. Не се чувствуваше добре в това общество и постоянно поглеждаше към Клариса, като същевременно докосваше и оръжията си, като че искаше да се защити от някаква предстояща опасност.

До него вървеше един великан — Голиат, който не беше натоварен със стока, както другия. Това бе водачът на тези юнаци.

На лицето му се четеше решителност, брадата му бе увиснала до гърдите. От време на време той издаваше своите разпоредби.

— Колко дни остават още до Москва? — попита го Бакунин.

— Имаме още два дни и една нощ.

— Познавате ли манастира „Св. Дева Мария“? — попита Бакунин.

— Така, както и кесията си — отвърна той, — защото винаги, когато се връщаме, минаваме покрай него.

— А защо правите това? — попита Бакунин.

— Защото не сме толкова луди да се връщаме по същия път, по който сме дошли; полицията може веднага да узнае и за да я заблудим, за да изгубят следите ни; ние се преобличаме с други дрехи и отиваме в манастира — уж да ни благословят отците, и после минаваме по друг, по-дълъг път.

— Това е твърде умно — каза Бакунин, а в себе си помисли, че в такъв случай няма да има работа с полицията.

— Ще се спрем ли утре някъде?

— Щом се съмне, непременно ще се отбием в един хан, ще престоим там целия ден, а вечерта пак ще продължим пътя.

— Нима не се боите, че ханджията може да ви предаде? — попита Бакунин.

Главатарят се засмя. — Не — каза той, — защото всички, при които се отбиваме, са били от нашия еснаф. — След като каза това, той изтича назад, защото изглеждаше, че ще се случи нещо твърде важно.