Мъртвите сибирски полета

— Защо е продала тази къща? Какво я е накарало да остави мястото, където живяхме така щастливо?

— Откакто майка ви умря, Коля, на уважаемата госпожа не й се искаше да живее тука, като че някой я гонеше, та не можеше да остане.

Като чу отново името на майка си, Бояновски закри лицето си с ръце и дълго време мълча.

— От какво умря майка ми? — попита той Дашков.

Старецът се двоумеше.

— Кажи ми всичко, старче! — настояваше Бояновски.

— Полудя — колебливо каза Дашков.

— Луда — каза Бояновски, — луда! Възможно ли е това, всесилни Боже? Всичко си обяснявам: мисълта, че синът й е в Сибир и е измъчван непрестанно, трябва да е причината да полудее тази клетница. Нима жена ми не можа да й помогне в това нещастие?

— Не зная какво направи, та да облекчи болките на милостивата ви майка, това не зная, зная само, че много се стараеше хората да не научат, че свекърва й е полудяла.

— Това си обяснявам добре; навярно тя не е искала да научат хората, за да не достигне до моите уши.

Старецът гледаше умислено господаря си.

— Тази тайна жена ви добре опази, тъй като премести майка ви от уютната й стая в студения зимник. Такава бе нейната цел.

Бояновски се стресна.

— Казваш ми, старче, че моята майка е живяла в зимника. Повдигни старата си глава и ми кажи, че това не е вярно.

— Колко хубаво щеше да е, ако беше така, но, за Бога, това е истина. Старата бе захвърлена в зимника и ако не беше слугинята, едно добро момиче, Леония, дълго време щеше да чака за парченце хляб.

Бояновски се хвана за главата.

— Сънувам ли? — каза той. — Или пък ти внезапно изгуби ума си, Дашков? Така лошо ли се е отнасяла жена ми с майка ми? И то тогава, когато майка ми е полудяла?

— Дали е полудяла — каза старият Дашков, — това не зная, защото в града има хора, които твърдят, че тя не е била луда, а напротив — много умна, и затова жена ви трябваше да я отстрани, та да не говори пред хората за нещата, които се случиха, тъй като в последно време се говореше много, че синът й е изпратен в Сибир и че жена ти те е предала на полицията като нихилист и…

Бояновски тихо извика:

— Спри, спри!

Той изтича към Дашков.

— Дай ми доказателства, че не говориш само от ненавист и злоба.

— Ненавист, злоба? — извика Дашков. — Наистина аз ненавиждам тази жена, която като куче ме изпъди, но всичко, което казах, е вярно и ще докарам свидетели да го потвърдят.

— Но кога почина майка ми? — попита Бояновски бързо, като че го гонеше някой.

— Преди два месеца.

— Къде е заровена?

— Там, гдето я измъчваха — в зимника. Закопаха я като някоя грешница, която не заслужава да бъде погребана като хората.

Бояновски сви ръце, странен пламък блестеше в очите му.

— Старче, заведи ме в зимника. Тогава ще повярвам.

— Ей-сега, само почакай да запаля фенера, щото долу е много тъмно.

Той отвори вратата на своята стая и влезе вътре. Бояновски се облегна на стената, докато старецът се бавеше.

Той бе съкрушен от това, което чу.

„За Бога! Не е възможно да има толкова лоши хора. Нима Феодора не беше любезна към майка ми, а колко плака, когато ме затвориха, прегръщаше ме, като че не искаше да ме пусне. Колко печално ме гледаше тя, безсилна да ми помогне. Не, не, творецът не може да направи жената тъй прикрита. Ако е истина това, което ми разправи Дашков, то трябва да пропадне светът и не ще има отмъщение, което да ме задоволи. Ще трябва тогава да отида в ада, да се съветвам с дявола как да й отмъстя.

Феодоро, моли се на Бога това, което каза този старец, да не е истина и да се не открият престъпленията ти, защото…

Смили се ти, Боже в небесата, не ме оставяй да полудея, тъй като само мисълта за станалото ме смразява и ако престъпленията й се докажат, то се страхувам да не се превърна в самия сатана или във вампир, който иска кръв!“

— Готов съм — извика в този миг старият Дашков. — Ще ме последвате ли, господине?

— Добре, старче. Тръгнаха към зимника.

Като слизаха по стълбите, усетиха колко ужасен, плесенясал е въздухът вътре.

— Как живееше жена ми? — запита Бояновски, докато Дашков отключваше вратата.

— В игри и веселие, господин съветник. Когото желаете разпитайте в Петербург що се мълви за вдовицата Бояновска.

— Вдовица? Значи тя се е отказала от мене — възкликна печално Бояновски. — Да, да, нали съм сибирски заточеник!

— И обожателите й не бяха малко — рече Дашков. — Тя има добри приятели, а най-добрият от тях е директорът на петербургската тайна полиция.

— Смили се над мене, Дашков, и не прибавяй нищо. Кажи ми само цялата истина, без да ме съжаляваш.

— Знам много неща за почитаемата госпожа, а мене тя изпъди. Аз носех писмата й до директора, макар че никога не бяха адресирани, но знаех за кого са предназначени — за Иван Кардов.

— Иван Кардов? Чие е това име, старче?

— На директора на полицията.

— Кардов — Шепнеше през зъби Бояновски. — — Какво ли ми напомня това име? — запита се Бояновски. — Да, Наталия, Наталия, ако ти беше тука, по твоето лице щях да прочета истината.

— Вратата е отворена, господине.

— Нека влезем тогава.

Дашков носеше в ръце фенерчето, което осветяваше едва-едва зимника.