Хвърли палтото и шапката си на една страна, седна на един стол и дълго мисли.
— Е, хе, глупости, ще съумея да накажа безобразника. Този нещастник не иска да ми даде на кредит. Та не трябва ли да се счита за щастлив, че откупих сепиите му за триста хиляди рубли? А сега, когато пожелах да взема един обещан на Феодора накит за триста хиляди рубли, да ми откаже. Най-добре щеше да бъде, ако му бях залепил една плесница. Не зная какво да сторя, а трябваше да сдържа гнева си, понеже навън ме очакваше Феодора, на която обещах да купя накита.
Той започна да звъни.
Малко след това в стаята влезе един човек на средна възраст с дълга брада.
Ягодкин му даде една картичка, на която бе написал адреса на златаря.
— Изплатете по тази записка на този адрес двеста хиляди рубли — каза той.
— Още днес ли, господин Ягодкин?
— Разбира се, още днес. Та вървете и изпълнете заповедта ми. Защо стоите като вдървен?
— Защото нашата каса не може да изплати такава сума.
— Намерете пари, шконтирайте полици, а в най-лошия случай заемете от наши приятели банкери.
— Много съжалявам, че и това не мога да сторя, господин Ягодкин, тъй като вече си послужихме с това средство.
Ягодкин се отдръпна, сякаш че бе настъпил с крак някоя мишка.
— Клетнико, да не искаш да кажеш, че нашите източници са изчерпани и не можем да намерим такава нищожна сума?
— Боя се, господин Ягодкин, че може би сме близо до това. Ягодкин сне очилата си и започна да ги бърше с кърпичката си.
— Та помислете, човече. Сигурно още може да се намери някакъв изход — каза той.
Касиерът повдигна рамене.
— Вярвайте, господин Ягодкин. Ние вече сме загубили всякакъв кредит. Аз положих всички усилия — каза касиерът, — ходих и при банкерите, но всичко бе напразно, тъй като навсякъде сме лишени от кредит.
— Лошо — каза Ягодкин, — трябва обаче да опитаме всякакви средства, за да си помогнем.
— Фирмата „Ягодкин и съдружие“ не може тъй лесно да се спаси — отвърна касиерът. — А плащания от всички страни дохождат. Трябва да се намери един милион.
— Милион? Че това няма да е тъй трудно. Ако в Петербург нямаме кредит, на друго място ще намерим. Телеграфирайте незабавно в Брюксел да ми позволят да изтегля от тукашната им банка един милион.
В това време на вратата се показа високата фигура на книговодителя Пристов.
— Сега нямам време, Пристов. Това, що имаш да ми кажеш, не ще е толкова важно, че да не може да остане за друг път.
— Но все пак ще ви кажа, господине, понеже чух да говорите за Брюксел, нося ви телеграма оттам — рече Пристов и сви рамене.
— Телеграма от Брюксел? Дай я тук. Вероятно съдържа одобрение да изтеглим един милион от банката.
Той отвори телеграмата и проследи съдържанието й. Изведнъж извика и ритна стоящия отпреди му стол.
— Да не би да ви е лошо? — попита Пристов.
— Значи и последната надежда е вече изгубена — каза той, като се разхождаше нагоре-надолу из стаята. След това прочете телеграмата още веднъж. Тя гласеше:
Експресът Париж-Брюксел дерайлира. Седем убити. Причината, за нещастието открита. Материалът на релсите лош. Прекратете всякакви изплащания. За всички последствия виновен предприемачът.
Управление на Белгийските железници.
— Прекратете всякакви плащания! — повтори Ягодкин. — Сега вече се провалих, защото разчитах само на Брюксел.
Книговодителят наблюдаваше внимателно господаря си.
— Ще преустановим ли плащанията? — попита Пристов. Ягодкин гневно го изгледа.
— Струва ми се, че вие се радвате на нещастието ми — рече той. — Ала много се мамите. Достатъчни ми са само 24 часа, за да намеря изход.
В тази минута касиерът се приближи до Ягодкин и тихо му каза:
— Един човек желае да говори с вас.
— Сега не мога да го приема.
— Страхувам се, че не иска да си отиде.
— Ще видим това. Кой ли е този, който непременно иска да говори с мене?
— Полицай, господин Ягодкин.
— Какво? Какво искате да кажете с това?
— Господинът е държавен съветник, каза ми, че имал да говори с вас за нещо много важно.
— Нека влезе — рече Ягодкин, след като избърса потта от челото си.
След няколко минути в стаята влезе един нисък човек, облечен с чер салонен костюм.
— Аз се казвам съветник Порфирий и ида от страна на полицията.
— Какво искате от мен? — попита Ягодкин, ставайки от стола.
— Имайте любезността да отпратите тези господа, тъй като работата се отнася само до вас.
Ягодкин даде знак да излязат.
— Повтарям въпроса си: какво искате от мене? — попита Ягодкин.
— Да ви задам въпроси за една фалшификация, в която сте обвинен от самото правителство.
Ягодкин клюмна на стола си.
XXXIX. ПОСЛЕДНИЯТ ЧАС
Директорът на тайната полиция Иван Кардов ядосано крачеше из стаята си. Той изглеждаше изплашен. Шепнеше си нещо, което сам не разбираше. Очите му светеха, а тялото му трепереше от гняв.
„Три дни само още и ще се сгромолясам от висотата на положението си и ще се превърна в нищожество. Познавам царя, той държи на думата си. Той ми каза, че ще изпитам гнева му, ако в срок от три дни не намеря малкия Владимир, който изчезна по такъв необикновен начин. Да го намеря, макар че той не е вече между живите.“