Единственото й богатство, нейният син, беше в Сибир и ни кой не знаеше дали е жив.
Всички, които тя обичаше, бяха мъртви, не можеше да се покаже на улицата, нито пък да осъди снаха си, тъй като тя самата бе обявена за луда.
Въпреки това нейната цел на живота бе да отмъсти на тази, която толкова я бе измъчила и унижила.
На лицето на старата се появяваше усмивка, когато си помислеше за това, и то отмъстителна усмивка.
Откакто бе дошла при Петровна, старицата бе по-весела. В нейно лице момичето виждаше втора майка. Бояновска бе интелигентна жена и можеше да научи нещо от Петровна, а се и радваше, че може да й бъде полезна с нещо. Често й разправяше за преселението на народите, за войните, за умните владетели и за земните красоти. Едновременно с работата си Петровна се учеше.
Но днес не работеше, а стоеше до леглото на Владимир. Детето спеше неспокойно, мяташе се в леглото си и кашляше по някога.
— Боже мой, дано не е някоя опасна болест — каза тя, като се обърна към Бояновска.
— Няма нищо опасно, детето е малко настинало — рече Бояновска, — утре ще е по-добре.
— Виж само колко са се зачервили страничките му. Това и е обикновена изстинка.
Старата се доближи до леглото и постави ръка на челото на Владимир.
— Има висока температура — каза тя. — Децата лесно простиват, постави мокра кърпа на челото му, това ще го облекчи.
— Нещо ми е много тежко, като че ме очаква някакво нещастие.
Тя млъкна изведнъж и погледна към вратата. Разтрепера се и побледня.
Един човек бе застанал на вратата и гледаше лукаво в зимника. Този човек бе на средна възраст и имаше прошарена коса.
— Аз съм от дружеството на милосърдието и дойдох да ви попитам дали искате да станете членове на това дружество.
— Как дръзнахте да влезете без позволение? — запита Бояновска.
Странникът се наведе над Владимир и го загледа.
— Мястото ми е там, където има болни — каза той, като се обърна към Бояновска. — Смърт следва след болестта, а моята работа е смъртта.
— Страшна работа — каза Петровна, — идете си, моля ви. Страхувам се, че ако детето се събуди, ще се уплаши от вас.
Странникът не искаше да си отиде.
— Докато не ви запиша в моя списък, няма да си ида. Не желаете ли, госпожице Петровна, да ви прочетем някоя молитва на гроба, когато умрете? — попита странникът.
— Това вече минава всяка граница — рече старата. — Аз настоявам да си вървите, а вашите глупости да си ги говорите другаде, не тук, при болния.
— Значи ме пъдите? — възкликна странникът.
— В името Божие, говорете тихо — каза Петровна, — детето се събужда.
— Жаден съм, дайте ми вода! — извика Владимир. Петровна изтича бързо до кухнята и донесе съд с мляко. Странникът още стоеше и не откъсваше очи от Владимир.
— Хубаво дете — каза той, като гледаше как детето лакомо сърба млякото.
В същата минута старата изтича до Владимир и като му разкопча яката на ризата, извика:
— Петровна, донеси бързо една лъжичка.
— За Бога, какво ти е, какво се е случило?
— Нищо — отговори старата. — Чувала ли си за онази болест, която най-много мори децата? Ето Владимир е болен от дифтерит. Дай скоро лъжичката.
Петровна подаде лъжичката на старата, като въздишаше.
— Какво ще стане с моя Владимир! О, Боже, той ще умре! Старата отвори устата на Владимира и с лъжичката му даваше по малко мляко.
— Болестта е опасна, но това не значи, че Владимир ще умре. Чрез операция или чрез добро лекуване ще можем да го спасим. А защо точно Владимир да не се спаси?
— Госпожо — каза странникът, — позволете ми като по-голям специалист да ви дам един съвет.
— Говорете — каза Петровна, — говорете.
— Всяка минута е скъпа — отговори странникът. — Трябва по-скоро да извикате лекар. Това ще е най-доброто. Идете двете при лекар.
Петровна се зави с шала и искаше да тръгне веднага, но Бояновска размисли и каза:
— Ако отидем двете, при детето няма да остане никой.
— Нима ме забравихте? — каза странникът. — Аз няма да се отделя от леглото.
— Ах, ако можех да ви се доверя! — възкликна Петровна.
— Кълна се в Бога — каза той. — Аз ще пазя малкия като свое дете.
Бояновска също се загърна с шала си.
— Ако ми обещаете, че ще пазите добре детето, съгласна съм. Ние ще се върнем скоро.
— Аз бих отишъл самичък, но понеже съм от дружеството на милосърдните, не ме гледат с добро око, та може и да не дойдат.
Двете жени не чуха последните му думи, защото вече бяха изчезнали. Щом разбра, че са излезли, той започна да тържествува.
— Сега съм сам с него — промърмори той, като поглеждаше малкия. — Сега е при мене това златно дете, от което зависи съдбата на полицейския директор и моето щастие.
Като каза това, той се засмя.