Мъртвите сибирски полета

Бакунин силно се трогна и го заболя от видяното. Той се разтрепера. Разбра, че завинаги изгубва Клариса, която бе обикнал с цялото си сърце. Обрекоха я на небето и на Бога. Той трябваше да погребе всичките си надежди. Закри с ръце лицето си и остана като вцепенен. Игуменката разбра всичко, което ставаше, по очите му. Тя го дръпна настрана и му каза, като постави ръце на рамото му:

— Погледни ме, Михаиле! След това тя каза:

— Кажи си, Михаиле, тебе ти е мъчно за това момиче, което се обрича на Бога, защото в сърцето ти има грешни мисли. Ти обичаш Клариса, признай, Михаиле!

— Защо да крия? Аз я обичам — рече той. — Никога не съм виждал по-красиво, по-кротко и по-добро същество от нея и щях да бъда по-спокоен, ако можех да я взема със себе си.

— А защо не сториш това?

— Аз не съм човек, когото щастието може да задържа вкъщи. Ти не знаеш, сестра Ана, каква буря е моят живот и какъв човек съм станал в последно време.

Игуменката поклати глава.

— Всичко зная — каза тя, — зная какъв си и каква цел преследваш и сърцето ми се къса, като помисля за… края.

— За края? — възкликна Бакунин.

— За края — каза игуменката. — Смяташ ли, че ще постигнеш целта си? Ти си станал голям враг както на царе, така и на князе. С нож в ръка ти ги преследваш и подкопаваш престола, но всеки, който се е опитвал да направи това, е загивал. Защо не избереш вместо този несигурен и неспокоен живот друг, спокоен и нормален? Бих искала да те видя, Бакунин, доволен и щастлив.

Бакунин поклати глава.

— Кръвта ми е такава, не мога другояче. Нека не говорим за мене, а за онази, която е така нежна и стана калугерка.

— Нека говорим за нея — рече игуменката. — Искам да те запитам откъде си намерил това момиче и дали тя сама е поискала да стане калугерка, или ти си я принудил да направи това?

— По нейно желание е — каза Бакунин. — Сигурно някой друг я е посъветвал да дойде в манастира, където ще намери мир и щастие.

— А ти къде я откри? — разпитваше игуменката.

— Не ме питай за това — молеше я Бакунин. — Това е тайна, която не мога да ти кажа сега, но по-късно ще се опитам.

Мелодията, която се чу от черквата, прекъсна разговора им.

— Моето присъствие е необходимо там, затова трябва да се разделим. Ти можеш да гледаш всичко оттук.

Като му подаде ръка, тя влезе в църквата.

Когато всички калугерки коленичиха и започнаха да пеят, шуменката влезе в църквата. Заведоха Клариса до олтара. Тя коленичи пред игуменката.

Игуменката се доближи и постави ръка на рамото й.

— Решена ли си, Клариса, да се откажеш от моминския живот и да се обречеш на Бога? — попита тя с приятен глас.

— Да — каза Клариса, без да се колебае.

— Размисли добре, преди да отговориш, дъще моя. Не е лесно да убиеш душата си и да живееш за вярата. Може би ще дойде време, когато ще съжаляваш, по тогава ще е късно. Знай, че който се посвети на Бога веднъж, не може да се върне назад. Трябва да му посвети целия си живот и не може никога да се разкае.

Клариса наведе глава в знак, че добре е разбрала всичко, което й каза игуменката.

— Аз не ще се разкая никога, защото няма нищо, което да ме свързва със света.

Тези думи трогнаха Бакунин.

— Нищо не ме свързва със света — повтори той и ако не бе скрит, щеше да изскочи, да прегърне скъпото същество и да каже: — Да, има нещо, което те свързва със света — това е любовта.

Но вече бе късно.

Игуменката даде едно наметало на Клариса и каза:

— Раздери това наметало, за да покажеш, че се отричаш от света. И както раздираш това наметало, така ще се простиш с всяко земно щастие, със себе си и със съществуването си. И ще принадлежиш не на себе си, а на Бога и църквата.

Клариса взе наметалото и с един замах го скъса, а след това игуменката постави един воал на, лицето й.

— Сега се закрий, за да не те виждат грешните хора. Стани и ела да ме прегърнеш, сестра Клариса, мила обреченица на небето.

Клариса се хвърли в обятията на игуменката. Очите на Бакунин се изпълниха със сълзи. Той плачеше, защото видя как му отнеха най-любимото същество на земята.

— Тя сама пожела това — шепнеше той на себе си. — Ако имаше поне малко влечение към мене, щеше да се откаже в последния миг и да се хвърли в обятията ми.

Калугерките пак запяха и една по една започнаха да се изреждат да я наричат „сестра“. Клариса бе вече калугерка. Игуменката и Бакунин се върнаха в стаята.

— Какво искаш от мен, сестра Ана? — попита той, когато вече бяха насаме в стаята.

— Искам да ми дадеш само едно обещание — каза игуменката.

— Обещание ли?

— Обещай ми, че никога няма да се опиташ да възвърнеш сестра Клариса към света, защото в очите й се четеше страстна любов. Видях как потрепера, когато й сложих воала на главата.

Бакунин й подаде ръка.

— Обещавам — каза колебливо той. — Ще те моля само да ми позволиш да се срещна още един път с нея, а след това тя никога вече не ще види Михаил Бакунин.

— Позволявам ти — каза игуменката.

Бакунин изтича навън, за да намери Клариса. Тя беше в своята килия.

— Клариса, само една думица още.

Тя се навдигна и болезнено го погледна.