Мъртвите сибирски полета

— Тогава, тогава приятел за приятеля ще се жертвува — извика Бакунин съвършено спокойно. — Това е най-главната цел в живота ми и аз ще я постигна.

— Вярвам, че не ще закъснеем да го спасим — каза Хуго. Бакунин се начумери.

— Късно ли? — извика той. — Аз мисля, че Иван Кардов няма да пожелае, щото със смъртта на Яники да дойде и неговата.

XLI. ТАЙНАТА НА ПЕТРОПАВЛОВСКАТА КРЕПОСТ

Петербург е град, в който няма никакви стари сгради — трудно е да се намери здание, което да е отпреди 100 години. Русите са народ, който без колебание събаря старите и разрушени къщи. Има и друга причина за това — тия къщи са били повечето изградени от дървен материал.

Така и Петропавловската крепост представляваше величествена гледка. Като разглеждаше тези стени и кули, чужденецът не можеше да разбере за какво служи крепостта, би допуснал, че назначението й е по-добро, отколкото бе всъщност.

И най-малкото дете в Русия знаеше за тази сграда и се плашеше само като чуеше името й. Това, което руският народ говори за нея, и онова, което се шепнеше поради страха от полицията, бе ужасно.

Петропавловската крепост бе в пълния смисъл на думата дом на сълзите. Грамадният държавен затвор бе обвеян с ужасни и неизказани мъки.

Тази крепост е втори Сибир. Сибир в средата, в сърцето на Петербург, защото мъките, които затворниците търпяха в крепостта, не бяха нищо в сравнение със сибирските. Голяма рядкост бе да излезе жив и здрав този, който е бил затворен в Петропавловската крепост.

Руските съдии насилваха подсъдимия, за да измъкнат признание от устата му.

Щом руската полиция се усъмнеше в някого, макар да имаше съвсем малко доказателства, веднага го затваряше.

Нападаха нещастника по време на вечеря и веднага го завличаха при директора. Той кротко му съобщаваше защо е затворен и го питаше готов ли е да направи признания. Ако признаеше, престъплението се смяташе за доказано и веднага го затваряха в Петропавловската крепост, не признаеше ли, пак го затваряха, така че все едно бе дали е признал или не.

Тук килиите за наблюдение бяха и по-добри, но имаше и такива, в които и кучета не биха могли да живеят, а камо ли хора. Тъмниците са под земята и там слънчев лъч почти не прониква. А влагата прави въздуха съвсем задушлив. С тези тъмници ще се занимаем по-подробно, когато следваме стария Падок, който ги преглеждаше вечер.

Старият Падок бе позната личност в цял Петербург. Всеки знаеше, че старият Падок изпълнява тая служба повече от четиридесет години, докато всички преди него едва изтрайвали и осем години. Старият Падок бе прекарал със затворниците близо половин век и никой по-добре от него не знаеше тайните на крепостта.

Той беше здрав и с добре развита мускулатура.

Лицето му бе обрасло с дълга и гъста брада като четина.

Старият Падок рядко излизаше в другия свят. Той прекарваше седмици и месеци със затворниците, защото беше много недоверчив.

Поради постоянното стоене на тъмно той беше в състояние да разпознава всички предмети там, а светлината измъчваше очите му. Падок не беше женен. Наричаха го бялата врана, защото не можеха да го подкупят и с най-голямата сума пари.

Разправят, че някакъв руски княз, чиято жена била осъдена за обида на царя, му предложил две имения, а той се усмихнал и казал, че предпочита да гледа как княгинята се мъчи, вместо да притежава тези имения.

Всяка вечер старият Падок за два часа обикаляше затворниците. Той често ги събуждаше и по такъв начин ги лишаваше от спокойния им сън и почивка.

И тази вечер, за която става дума, той с фенер и камшик в ръка крачеше покрай килиите.

Камшикът бе единственото му оръжие, но удареше ли някого с него, той не можеше да стане от мястото си.

Полекичка слизаше той по стъпалата, които бяха повече от сто.

Задушен, плесенясал въздух лъхтеше от подземната дълбочина. Стълбите свършваха до един тесен коридор, в който имаше килии, наредени една до друга.

След като махна мрежата на една врата, Падок влезе в килията.

Тя приличаше повече на басейн, защото нивото на водата в нея бе три педи и тя всеки миг можеше да отнесе нещастника, който се беше свил в един ъгъл.

Това беше стар човек с буйна бяла брада, хлътнали очи и бледо лице.

— Спиш ли? — запита го Падок.

— Мога ли да спя? Ако позадремя, и ще се катурна във водата.

— И занапред стой буден, дъртако, само внимавай да не си измокриш краката.

— Цели седем години, откакто съм в тази килия, но никога водата не е била толкова много, колкото днес. Няма ли някакво средство да ми се помогне?

— Та ти искаш да забраниш на Нева да приижда, така ли?

— О, безсърдечна река, защо увеличаваш мъките на нещастниците, които живеят в този затвор?

— Остави Нева, не я познаваш като мен — каза Падок. — И нима наричате вода тези няколко капки? Това е нищо, казвам ви. Дори не е половината от онази Нева, която се беше разляла преди двайсет и четири години, когато само за една нощ водата се покачи осем педи. Ха, ха, каква изненада беше за нас, когато я видяхме на другия ден. Всички двайсет и четири души на брой, които бяха в килиите, се издавиха в онази нощ.