Мъртвите сибирски полета

В замъка живееше един стар вратар, който защитаваше хубавата слугиня. Той се наричаше Бакунин. Графинята повика този Бакунин при себе си и му разправи за случилото се с нейната слугиня. След известно време вратарят се съгласи да се ожени за нея. Сватбата стана и след това графът го освободи, като му даде един хубав хотел в съседния град.

Когато на младоженците се роди син, когото кръстиха Михаил, графинята изпрати на майката още много подаръци.

Не се мина много време и графът умря, без да спомене в завещанието си малкия Михаил. Графинята заповяда да доведат Михаил Бакунин в дома й; детето беше добро и хубаво и скоро спечели любовта на графинята и дъщеря й.

Младата жена трябваше много да тегли от мъжа си, тъй като в последно време той бе станал заклет пияница и комарджия, поради което не след дълго загуби всичкия си имот. Съвсем пиян, един ден той се спъна на стълбите и тъй лошо се подхлъзна и падна, че умря на място.

Младата слугиня прекара няколко години като вдовица в града, в който живееше, а после се пресели в Москва. Кредиторите на мъжа й и тук започнаха да я преследват, като й взеха и последния стол от къщата. Само едно писмо трябваше да напише на майка си, за да се избави от бедата, но гордостта не й позволяваше да стори това.

В тези часове на оскъдица, които прекарваше младата жена със сина си Михаил, я срещна ковачът Волков, който от дълго време я следеше, и й предложи да му стане жена.

По такъв начин Михаил — синът на графа — се сдоби с един способен човек за баща и, както знаем, той никога не се разкая за това.

Дъщерята на графа всъщност беше игуменката на манастира „Св. Дева Мария“.

И тъй, значи Бакунин отиде при сестра си, за да се сдобие със средства да спаси Яники.

Той намери игуменката да се разхожда в градината, макар че снегът беше до пояс.

— Навярно си дошъл да се сбогуваш с мен, Михаиле — каза тя, като го видя. — Няма да те моля да останеш повече, защото знаеш, че мъж не може да прекрачи прага на манастира. За тебе направих изключение, но го сторих, защото дойде гладен, уморен и жаден, а за такива хора ние не затваряме вратата.

— Дойдох да ти кажа сбогом — рече Бакунин. — Но преди да се разделим, искам да те помоля за една услуга. Имам един приятел, който няколко пъти е жертвувал живота си заради мене и който всякога и навсякъде ми е бил верен. Невинен го затвориха в най-дълбокия зимник на Петропавловската крепост, и то именно заради мене. Ти много добре знаеш, че никой — освен съдия, стражар или свещеник — не може да влезе там. Решил съм твърдо да спася този човек, преди да го умъртвят от мъки. Ти, мила сестро, само ти можеш да ми отвориш пътя, за да вляза там.

— Аз? Лъжеш се, драги приятелю. Ръката ми не може да достигне чак до Петропавловската крепост, за да ти помогне.

— Ръката ти може да стигне и до най-отдалечените кътчета на света, защото си сестра на милосърдието. Само една препоръка до свещеника и това е достатъчно да ме направиш щастлив. Друго не искам от тебе.

— Страхувам се, че е напразна надеждата ти, защото свещеникът, който има право да влиза в крепостта, мъчно ще се реши да ти услужи, като изведе затворника оттам.

— На мен остави това. Аз ще се погрижа. Тебе моля да ми дадеш едно писмо до свещеника, с което да ме препоръчаш като лорд под името Рочестър, богат човек, който желае да се запознае с тайните на Петропавловската крепост.

— Михаиле, ти ли ме караш да лъжа?

— Да, да излъжеш, за което ще ти бъде благодарно и небето! Защото ти не можеш си представи колко е отчаян и в какъв ужас се намира моят приятел, а и какви мъки още го очакват.

— Разбирам те, Михаиле. Ти искаш с една геройска постъпка да спасиш приятеля си и аз се колебая дали да излъжа, за да ти помогна.

— Сестро, това е първата ми молба, а може би и последната. Но ако много се колебаеш, аз няма и да настоявам; ще се простя с живота си, защото не мога да не умра заедно с моя приятел.

Бакунин се обърна и искаше да си тръгне, но викът на сестра му го задържа.

— Зли човече — каза тя, — нима наистина мислиш, че сърцето на сестра ти е от камък? Не, Михаиле, ти се лъжеш, ще получиш нужното ти писмо.

Тя хвана ръката му и дълго я държа в своята.

— Ах, как щях да бъда щастлива, ако можех да те виждам по-често. Че ние сме от един баща деца, макар че имаме различни майки, все пак една кръв тече в жилите ни. Сега се разделяме и ти пак отиваш там, където те застрашават хиляди опасности, а аз, аз оставам тука самичка да мисля за тебе с препълнено от болка сърце!

— Ние може би ще се видим при по-добри и по-щастливи обстоятелства.

— Дай Боже! — каза тя и даде знак на Бакунин да тръгне подир нея.

След един час Бакунин излезе от задната манастирска врата, носейки скъпоценното писмо.

— Яники е спасен — извика Михаил, когато дойде на уговореното място, където Хуго Пал го чакаше. — Ще отида сам в зимника, за да спася приятеля си.

Пал го изгледа.

— Как, вие искате да идете в Петропавловската крепост? Ами ако не се върнете?