Мъртвите сибирски полета

Старият Падок се смееше весело. Този спомен го развесели.

След малко затвори вратата и влезе в дълга тясна килия. В нея имаше една луда жена, която, като видя тъмничаря, започна да вика:

— Сгрешила съм, много съм сгрешила.

— Днес пак я е нападнал бесът — каза Падок. — Я виж как е изпокъсала дрехите си. Щом я види човек такава, ще си помисли, че тук е полудяла, но това не е истина. Тя само се преструва, за да намери случай да избяга.

— Ако царят не иска да ми прости, Бог ще ми прости — викаше тя.

— Далече е още прошката — извика старецът, след това затвори тази врата и отвори трета. В нея имаше повече вода — дълбочината беше по-голяма.

Отвътре се дочуваше сподавен плач. Тук се намираше един старец, който беше прикован към стената. Ръцете му бяха разперени като на Исуса Христа, когато е бил на кръста, а на главата му имаше верига, която не му позволяваше да помръдне врата си. Водата беше толкова придошла, че беше достигнала до гърдите му и още малко оставаше да удави този клетник.

— Ей, ти, разпънатия — изкрещя старецът, — скоро за тебе ще дойде пратеник.

— Къде това щастие? Ще се простя с мъките си.

— Да, тъй е, тъй мъчим тук тези, които псуват. Изтрай до утре и тогава ще те отвържем.

— Още една нощ, значи още една дълга нощ, аз не бих могъл да преживея.

— Гладен ли си? Искаш ли едно парче хляб? — попита Падок.

— Не съм гладен, жаден съм. Вода ми дай.

— Вода, жаден си, каза Падок. — Почакай, докато водата стигне до устата ти, тогава ще можеш да пиеш колкото щеш. — Ще имаш тогава повече, отколкото ти е нужно.

Падок излезе и тъкмо се канеше да влезе в друга килия, по стълбите се чуха стъпки.

— Кой ли ще е? — си каза той. — Нима някой се осмелява да дойде тук без мое разрешение?

Тръгна към стълбите, но още не бе стигнал до третото стъпало, един малък фенер му се мярна и един познат глас каза:

— По дяволите, човек може да си строши главата. Ашинов, светни ми да не падна.

„Това е Иван Кардов — директор на полицията — каза си Падок. — Но какво ли търси тука?“ Той се приближи и рече:

— Поздравявам ви, Иван Кардов. Целувам полите на дрехите ви. Поздравявам ви в царството на вечната нощ. Всичко е благополучно в мишите дупки. Водата е придошла малко, ала нищо от това. Старата Нева знае как да се отнася със затворниците.

Кардов влизаше за пръв път в Петропавловската крепост. Досега той избягваше да влиза в този подземен свят, защото нямаше и време. Идваше тук само по някоя важна работа. Отвратителният въздух на тази дупка започна да замайва и него, и придружителя му Ашинов.

— Не мога повече да стоя в тази воня — каза Кардов, обръщайки се към тъмничаря.

— То е до навик — отвърна Падок. — За мене тази миризма, мога да кажа, ми е приятна. А знаете ли на какво мирише? На смъртоносна пот.

— В коя килийка се намира аптекарят Яники? — попита Кардов.

— Яники ли? — рече Падок. — Трябва да е някой новак.

— Да, от осем дни е тук.

— Да, да, тъй е, къде ми е акълът. Това е шегобиецът, оня аптекар. Интересен човек — каза Падок. — Ха, ха, ха, да бяхте го видели как се опитваше със зъбите да скъса веригите.

— Значи е искал да се освободи?

— Всички се опитват в първите дни — каза Падок, — но после се примиряват, защото виждат, че нищо не могат да направят. Този аптекар три дена и три нощи се мъчи да гложди веригите, докато най-после бях принуден да му сложа руска кошничка на устата.

— Руска кошничка ли? — попита Кардов. — Какво е това?

— Мое изобретение — каза Падок. — Руската кошничка е нещо, направено от желязо и бодли, и се поставя на затворниците, които не мируват. Щом отвори уста, за да крещи, бодлите се набиват в устните му и от болки престава да вика.

— В такъв случай той не би могъл и въздух да си поеме — каза Кардов.

— С помощта на носа си може да изтрае два-три дена — отвърна Падок.

— Колко време носи Яники тази кошничка?

— Едно денонощие само и след това стана кротичък като агне, по-кротък от оня италиански абат, дето е тук повече от десет години.

— Ням ли е той? — попита Кардов.

— Не, с мълчанието си той иска да покаже на света колко го ненавижда.

— Какъв е този абат?

— Той дошъл тук преди петнайсет години, за да дири съзаклятници. Присъединил се към враговете на държавата и те го приели с отворени обятия. Беше противник на науката и казваше, че е изнамерил някакво вещество, което е сто пъти по-страшно от барута. Това е някакво вещество, което той нарича динамит.

— Какво, този абат да не е откривателят на динамита?

— Самият той, но за това си изобретение получи и награда.

— Руските съзаклятници дяволски са го пазили; смятали да завладеят с неговия динамит целия свят и върху неговите развалини да създадат нов.

Наели му квартира на Алеята на Екатерина и след малко на този дом поставили табелка:

АВЕЕ ERNESTO FALLIERI

учител по езици

Учител по езици — това било маската, с която той влязъл в петербургското общество.

Няма съмнение, че никой друг учител не е имал толкова ученици, колкото тоя абат.