Мъртвите сибирски полета

Като слепи тичали при него от цяла Русия. За забелязване е това, че учениците му дохождали обикновено вечерно време. Дохождал при него да учи италиански и един от най-способните полицаи и скоро видял какво може да научи човек при този италианец: в избата му цяла нощ се приготвял динамит.

Като узнал за това, главният директор на полицията заповядал стражари да обградят къщата на италианеца. Но, дявол да го вземе, тъкмо когато щели да го заловят, цялата къща заедно с хората хвръкнала във въздуха.

— А какво е станало с абата? — попита Кардов.

— След два дена го заловили на границата, докараха го в Петербург и го затвориха в същата килия, в която е сега. При разпита той отричал, че е абат Фалиери. Доведоха хора, които го познават: едни казваха, че го познават, други казваха, че не е той. Но после всичко се забрави. Забравиха и него, както и много други, за което спомогна обстоятелството, че не се намериха никакви документи. В течение на цяла година той беше като луд и проклинаше и царя, и цяла Русия. Каза ми, че това ще бъдат последните му думи. И действително след това този човек думица не продума. Неговата килия е до тази на аптекаря и ако желаете, мога да ви я покажа.

— Благодаря, заведи ни при аптекаря и ни остави насаме. Падок отиде до осемнадесетата врата и я отвори.

— Водата тук още не е стигнала. Той е на сухо място. Кардов и Ашинов влязоха вътре.

Яники бе седнал на една дървена пейка. Ръцете му бяха в окови. Лицето му бе станало бледо, но на очите му личеше старото упорство. Той бе тука само осем дни, а който постоеше по-дълго, цял се изменяше. Лицето на Яники не трепна, когато Кардов и Ашинов влязоха вътре.

— Яники — обади се Кардов.

Аптекарят вдигна очи и безразлично погледна Кардов.

— Ида да те освободя — каза Кардов.

— Мина времето, когато можехте да сторите това. Вие се шегувате с мене.

— Ако ти искаш, Яники, аз съм готов да те освободя.

— Кого трябва да предам? — запита Яники.

— От нихилистите никого. От тебе искам да ми кажеш къде е детето, което доскоро бе в къщата ти?

Яники се изсмя.

— Детето? Сетих се, че за него се касае. Изглежда, това дете ви интересува, но казвам ви, че от моята уста няма да чуете нищо за него. Убийте ме, но нищо няма да кажа.

— Ще те накараме тогава насила — каза Кардов.

— Насила ли? Опитайте само.

— Известни ли ти са мъченията в Петропавловската крепост? — попита Кардов.

— Не ми са известни, но зная, че в деветнадесети век в Русия са възможни насилия като в средните векове. Аз протестирам против това, защото насилията са забранени.

Кардов вдигна рамене.

— Кого ще питам дали са забранени или не? Аз съм господарят тука, а стените на Петропавловската крепост знаят да мълчат. Моля те още веднъж, Яники, кажи ми, преди да пристъпя към изтезанията, защото после ще е късно. Кажи ми къде е детето и аз ти обещавам, че ще те освободя и ще ти помогна да избягаш оттука, за да не се забъркаш пак с нихилистите.

Яники мълчеше и обмисляше.

Кардов наблюдаваше радостно какво впечатление произведоха думите му.

— Вчера при мене дойде едно момиче, което на колене ме молеше да се смиля над нея. Знаеш ли, Яники, кое беше това момиче?

Затворникът отпусна рамене и оковите задрънчаха.

— Това бе дъщеря ти — каза Кардов на ухото му.

— Моята дъщеря! — извика Яники. — Единственото ми дете!

— Искаш ли да направиш детето си сираче преждевременно?

— Напразно се стараеш, Кардов, да ме убедиш. Нека ме убият; аз не искам да стана предател. Това дете ще живее, Кардов, за да ви погуби всички, в жилите на това дете тече кръвта на този, който всички ненавижда и всичко ще съсипе. Слушаш ли, Иване, той ще погуби всички.

— Млъкни! — каза Кардов. — Твоята храброст ще изчезне, както се руши къща от карти. Още днес ще науча къде си скрил Владимир. Повикай мъчителите, Ашинов.

Ашинов излезе.

Кардов и Яники се гледаха враждебно, но никой не продума. Така минаха около десет минути, после се чуха стъпките на хора, които идваха от горе.

— Не е късно още, Яники!

— Аз няма да бъда предател, мъчете ме.

Вратата се отвори и Ашинов, Падок и още двама души с диви погледи влязоха вътре. Те носеха сандък с инструменти.

Единият от тях запали в един ъгъл на стаята огън и сложи в него едни клещи да се нагорещят.

— Поставете му първо винт в палеца! — заповяда Кардов. Единият от тях взе един инструмент, улови с него палеца на дясната ръка на Яники. Захвана след това да навива инструмента, който притискаше все повече палеца на Яники. От болки Яники скърцаше със зъби. Той не издаваше вик, но по разтрепераното му тяло личеше какви болки понася.

— Ще кажеш ли? — запита Кардов.

— Проклинам те! — каза Яники.

— Тогава дайте горещите клещи! — каза Кардов на мъчителите.

Съблякоха веднага дрехите на Яники и го вързаха с верига за един стълб, за да не може да се дърпа.

Един от слугите се доближи и поднесе горещите клещи до гърдите му.

— Къде е детето, Яники? — попита Кардов.

— Търсете и го намерете.

Кардов даде знак на мъчителя. Той улови нежното тяло на Яники. Яники извика и след това започна да пъшка, когато отново го стискаха с клещите.