Мъртвите сибирски полета

— Така и аз помислих най-напред — каза Яники, — наистина не се страхувам от вас. Аз съм нихилист и се числя към ония велики духове, които смятат да спасят Русия, като я освободят от тиранията. Макар че съм нихилист, не очаквах да ме арестуват още същата вечер, когато ме заловиха. Намирах се около леглото на едно дете, което намерих на улицата един ден преди това и което прибрах в дома си от съжаление. Детето беше болно и с Божия помощ успях да го спася. То е много красиво и бе дадено за отглеждане на една гърбава шивачка. Запитах я кой е бащата на детето и как се е добрала до него. Отначало се колебаеше дали да ми каже, но след като размисли, тя ми каза.

Знаеш ли, абате, чие е това дете? На великия княз Константин. То е плод на любовта му с едно младо момиче, което той измамил, с измама го отвлякъл от къщата му. По един чудноват начин майката изчезнала, детето било намерено в едно сиропиталище, а оттам попаднало в ръцете на гърбавата Петровна.

— А после, после? — попита Фалиери, когато Яники млъкна.

— Можеш ли да си представиш, че това дете много ме заинтересува — каза Яники, — тъй като в дома ми живееше потомък на Романовците. Тъкмо мислех върху това и влезе дъщеря ми, съобщи ми, че чула да идват хора на тайната полиция, та да се спасявам, за да не ме заловят. Тя много добре чула как някой си Ашинов казал на директора на тайната полиция, че непременно трябва да намерят детето. Като чух това, казах на дъщеря си да се преоблече и да отнесе детето в салона, дето се събираха нихилистите. Тя веднага направи това. Така взеха детето, което по заповед на царя трябваше да бъде убито. Аз не успях да избягам и попаднах в ръцете на полицията. Отнеха ми всичко, що бях събрал с дългогодишен труд, но малкия Владимир не можаха да намерят. После Ашинов ме завлече в един ъгъл на стаята, извади револвер и го насочи към челото ми.

— Казвай къде скри детето? — изкрещя той. Аз му се изсмях в очите.

Клетият, той си въобразяваше, че с това ще ме сплаши, но се измами. После даде заповед да ме измъчват. Как измъчват тук ти сам знаеш, абате, ала и това не им помогна.

— Радвам се, че си издържал на всичко това — каза Фалиери. — Виждам, че си човек с характер, но кажи ми къде скрихте Владимир. Къде успяхте да го скриете, за да не могат хората на Ашинов да го намерят? Яники се изсмя.

— Както ти, абате, не поиска да ми кажеш дали си абат Фалиери, така и аз не мога да ти кажа туй, което е свято за мен. Дали ми харесва това, че си човек, който знае да пази тайни.

— Вече е късно, трябва да си починем. Доста говорихме днес.

— Яники се сбогува със стареца, после през отвора в стената се провря в своята килия и си легна на постелята.

Не след дълго заспа.

Абатът до късно остана да работи над италианската история, като пишеше неразбрани букви по пергамента.

Мъртва тишина владееше в затвора — бе тихо, както на гробища.

Само от време на време тишината се нарушаваше от плача на лудите и плискането на вълните на Нева.

Така измина още една нощ за нещастните жертви, които гинеха тук и които с една нощ се приближиха към смъртта.

Сегиз-тогиз абатът напускаше работата и се заслушваше във вълните на Нева.

— Приижда и намалява — каза той, — ала няма да мине много време и ще ни издави всички. Тогава ще се отървем от мъките си.

После подпря глава на ръката си и дълго мисли.

— Защо ли още живея — каза си той, — ако не заради тайната, която ще занеса със себе си в гроба!? Слаб и изнемощял стоя тук. Свободата ми е отнета. На оня, който ми я върне, бих дал голямо богатство.

След това се изправи, отиде до леглото си и се тръшна на него.

— Добре тогава. Нека тайната умре заедно с мене, а богатството остане в тайна навеки.

XLII. ИЗПОВЕДНИКЪТ НА ЦАРЯ

Брат Евстатий, изповедникът на царя, без съмнение беше едва ли не най-силната личност в цяла Русия.

Всички знаеха, че той има силно влияние над цар Александър II.

Този малък човек, за когото читателите се сещат, съзнаваше много добре своята важност. А понякога живееше със съзнанието за своето могъщество; мислеше, че той е владетел на Русия.

В своя извънредно красив дом, разположен до царския дворец, той приемаше посетителите си, които обикновено бяха високопоставени.

Най-много от всички покрай него се увърташе директорът на полицията Иван Кардов. Ето и сега бе в коридора, където разговаряше живо с калугера Бернард.

— Господин Бернард, съобщете, моля, на изповедника Евстатий, че бих желал да разменя с него няколко думи.

— Сега не мога да му обадя за вас, защото ми заповяда никого да не пускам при него. Днес, както всеки петък, желае да прочете молитвата си.

— Обаче аз трябва да говоря с него. Идете и му кажете, че го чакам тук — чака го директорът на полицията.

— Не вярвам да ви приеме, по най-сетне, за да ви задоволя, ще отида да му съобщя.

След няколко минути той се върна и съобщи на Кардов, че за него се прави изключение и ще го приемат.

Калугерът Бернард преведе Кардов през няколко стаи, отвори една врата в самото дъно и го пусна вътре.